— Умно момче си ти — похвали ме и аз бях съгласен.
Винаги съм го знаел — не бях глупав.
От погребението на Од бяха изминали четири дни и не бях виждал Юн оттогава. Беше ми странно. Сутрин се будех и се ослушвах за стъпките му на двора и по плочата на входа, чаках да чуя скърцането на веслата и слабия трясък, когато лодката му се удареше в камъните на брега, но всяка сутрин беше тихо, като изключим песента на пойните птички, вятъра в короните на дърветата и звъна на чанове, когато изкарваха кравите от кошарите на север и на юг от нас на хребета зад къщичката ни, за да пасат цял ден по зелените склонове, докато доячките наизлязат по дигите и тръгнат с песен нагоре по пътеката, за да ги приберат в пет часа. Лежах в колибата до отворения прозорец, слушах как живият метален звън се променяше заедно с терена и си мислех, че не исках да бъда никъде другаде, а да си остана тук в къщурката заедно с баща ми, независимо какво се случваше, и всеки път, когато станех, но Юн не стоеше на вратата, изпитвах внезапно облекчение. Ала чувствах и срам, в гърлото ми сякаш засядаше буца и минаваха часове преди тази болка да отшуми.
Не го виждах и по реката, не се вясваше с въдица на брега, нито с лодката, тръгнал нагоре или надолу по течението, а баща ми не питаше дали сме се срещали и аз не питах дали го бе виждал. Така се получи. Ядохме само на закуска, облякохме си работните дрехи, слязохме при старата лодка с гребла, която бяхме получили заедно с къщата, и прекосихме реката.
Слънцето грееше. Седях най-отзад със затворени очи срещу светлината и познатото лице на баща ми, а той гребеше със сигурен замах. Чудех се какво ли е да си отидеш толкова рано. Да загубиш живота си, сякаш е яйце в ръката ти, да го изпуснеш и то да се строши на земята. Знаех, че усещането не беше никакво. Мъртвият си е мъртъв. Ами ако в частицата от последната си секунда прозреш, че идва краят? Какво ли е това чувство? Там имаше тясна пролука, като притворена врата, към която се притиснах, защото исках да вляза, а тя светеше с ярката светлина на слънцето зад клепачите ми и изведнъж се промъкнах вътре, в един кратък миг със сигурност се озовах там без изобщо да се страхувам, само се натъжих и тишината наоколо ме изуми. Когато отворих очи, чувството не ме бе напуснало. Погледнах към другия бряг, ала то отказваше да си отиде. Погледнах лицето на баща ми, сякаш бях на някакво много далечно място, примигнах няколко пъти и вдишах дълбоко, може и да съм потреперил, защото той се усмихна любопитно и попита:
— Добре ли си, шефе?
— Да, разбира се — отвърнах му след малко, но когато завързахме лодката на брега и тръгнахме по ливадата покрай оградата, аз го долавях някъде вътре в мен: дребничък остатък, яркожълто петънце, с което навярно никога нямаше да се разделя.
Когато стигнахме северната ливада, там вече се бяха събрали хора. Самият Баркал пък стоеше до жътварката с поводите в ръце и се канеше да се качи. Разпознах коня, още ме наболяваха слабините след съвместната ни езда. Имаше още двама мъже от селото и жена, която не познавах, но не изглеждаше като селска невеста. Може да беше роднина на някого в стопанството. Госпожа Баркал пък си говореше с майката на Юн. И двете бяха вдигнали косите си на рошави кокове, носеха избелели от пране памучни поли на цветчета, които прилепваха по телата им, и ниски ботуши на бос крак, а в ръцете си държаха вили с дръжки, два пъти по-високи от тях самите. Чухме гласовете им отдалеч в ясната сутрин, а майката на Юн тук на полето изглеждаше различна от жената в тясната къщица. Това бе толкова очевидно, че веднага ми направи впечатление. Явно и баща ми забеляза. Някак неволно и двамата извърнахме глави, спогледахме се и всеки от нас разбра какво бе впечатлило другия. Изчервих се, чувствах се напрегнат и в същото време ми стана неловко, ала не знам дали причината се криеше в собствените ми изненадващи помисли, или задето видях, че същите се въртяха и в главата на баща ми. Той забеляза смущението ми и се подсмихна, но в никакъв случай снизходително, трябва да му се признае. Просто се усмихна. По-скоро възторжено.
Прекосихме тревата до жътварката и поздравихме Баркал и жена му, а майката на Юн се здрависа и с двама ни и благодари, задето бяхме отишли на погребението. Имаше сериозен вид, очите й бяха леко подпухнали, но не изглеждаше съкрушена. Кожата й бе добила красив оттенък на слънцето, полата й синееше, очите също блестяха сини и бе само няколко години по-млада от собствената ми майка. Цялата грееше и сякаш за пръв път я виждах толкова ясно. Чудех се дали причината бе в случилото се, дали нещо подобно можеше да накара човек да изпъква и да сияе. Принудих се да забия поглед в земята или да погледам ливадата, за да не срещам очите и, после отидох до камарата колове за ритли, където бяха оставени и инструментите, взех си една вила и се облегнах на дръжката й. Не гледах нищо, само чаках Баркал да потегли. Баща ми се спря да поприказва, но и той дойде, вдигна една вила, оставена между две макари с тел, заби я в земята и зачака като мен, ала избягвахме да се гледаме. Бар- кал пък, вече качен на жътварката, плесна коня, спусна остриетата и потегли.