Ливадата бе разделена на четири, колкото и ритли трябваше да вдигнем, и Баркал окоси тревата по права линия в средата на първата част. На няколко метра от синора с тежък ковашки чук забихме як клин косо в земята, омотахме го с края на едната тел и го закрепихме здраво. След това бе моя задача да вдигна макарата за двете лъснали дръжки и да развия телта, като в същото време я държах опъната и вървях заднишком по линията, която Баркал току-що бе окосил. Тежко беше, само след няколко метра китките вече ме боляха, а раменете ме мъчеха, понеже трябваше да върша три неща едновременно с тежката макара в ръце без мускулите ми да са загрели. Постепенно с развиването на телта макарата олекваше, но нали дотогава се бях изтощил още повече и изведнъж почувствах такова съпротивление в цялото си тяло, та чак се ядосах и се зарекох за нищо на света да не позволявам някой от присъстващите да забележи какво разглезено гражданче бях, не и докато майката на Юн ме наблюдаваше с ослепителните си сини очи. Аз сам решавах кога да боли и дали да ми личи, затова притиснах болката в тялото си, за да не се показва на лицето ми, и завъртях макарата с вдигнати ръце, а телта се точеше чак докато стигнах края на ливадата. Там възможно най-спокойно я оставих в току-що око- сената трева, крепейки телта изпъната, изправих се със същия непукизъм и отпуснах рамене. Остра болка прободе тила ми и тръгнах към другите с бавна крачка. Като разминавах баща ми, той сякаш случайно повдигна ръка, погали ме по гърба и прошепна:
— Добре се справи.
Това ми стигаше. Болката изчезна и вече бях готов за следващата макара.
Баркал бе привършил с косенето на първата част от ливадата и прокарал първия откос в следващата. Стоеше до коня, пушеше и чакаше ние да свършим останалото. Той беше шефът и според баща ми спадаше към онзи тип хора, които най-добре работят седнали и почиват изправени, стига да не им отнеме много време, защото тогава се налага отново да седнат. Ако изобщо имат от какво да си почиват. Не ми се вярваше да се е преуморил. Да караш точно този кон не изискваше кой знае какво усилие. Бе вършил тази работа толкова много пъти преди, че я умееше и със затворени очи, ставаше му скучно и искаше да продължи, ала не му разрешаваха — Баркал бе доста систематичен и нямаше никакво намерение да коси цялата ливада наведнъж. Първо едната четвъртина, после другата, а слънцето припичаше на безоблачното небе и обещаваше да продължава все така. Вече прежуряше и усещахме как ризите ни прогизваха по гърбовете, а вдигнехме ли нещо тежко, от челата ни се лееше пот. Слънцето беше застанало точно на юг, а в цялата долина нямаше никаква сенчица, реката се виеше и блещукаше, чувахме я как бушува в бързея под мостчето при магазина. Вдигнах наръч колове, занесох ги на определеното място и ги разпределих на премерени интервали до телта. Върнах се за още с празни ръце, а баща ми и един от селяните започнаха да мерят разстоянията и да пробиват дупки с железен лост през два метра по линията, като редуваха от двете страни на телта — всичко трийсет и две дупки. После татко остана сам, бял на фона на тъмната коса и загорялата от слънцето кожа, а ръцете му лъщяха от пот. Вдигаше големия лост и го забиваше мощно в земята, а влажната почва го поемаше с отчаяна въздишка. Работеше като машина, изглеждаше щастлив, а майката на Юн го следваше и забучеше коловете в дупките чак до мястото, където бях оставил макарата — там щяхме да забием нов клин, за да завържем ритлата. Не можех да откъсна очи от тях.
По едно време тя спря, остави кола на тревата, отдалечи се на няколко крачки и застана така с гръб към нас, загледа се в реката, а раменете й трепереха. Тогава баща ми източи гръб, спря да си отдъхне и зачака, опрял ръцете си с ръкавици на лоста, а тя се извърна и слънцето озари мокрото й от сълзи лице. Баща ми се усмихна и й кимна, на челото му падна кичур коса, после пак вдигна лоста, а тя отговори със сериозна усмивка, върна се, наведе се и вдигна кола. Забучи го в дупката с въртеливо движение и той застана непоклатим. Така и продължиха — със същото темпо, както преди.