Идеята ми за това място е съвсем проста — ще бъде последният ми дом. Не смятам да размишлявам колко дълго предстои да остана тук. Живея ден за ден. Най-напред се налага да предвидя как ще се справям през зимата, ако падне много сняг. До къщата на Ларш са двеста метра, после още петдесет до шосето. С този мой гръб е невъзможно да разчистя подобна отсечка на ръка. Сигурно нямаше да се получи и със здрав гръб. Пък и щеше да отнеме цялото ми време.
Стане ли наистина студено, най-важно е да се изрине снегът и да разполагам с надежден акумулатор за колата. До центъра на селото са шест километра, а там се намира местният кооперативен магазин. Трябва също да имам и достатъчно дърва за огрев. В къщата има два радиатора, но са стари и сигурно точат повече ток, отколкото топлят. Можех да си купя един-два модерни на колелца, от онези, дето само се включват в контакта и да си ги местя из стаята според нуждите, аз обаче си наложих да мина и без топлината, която не съм в състояние да си доставя сам. За щастие в бараката отвън намерих цяла камара стари брезови дърва, но далеч няма да ми стигнат, при това са толкова сухи, че ще изгорят съвсем бързо, затова преди няколко дни повалих един изсъхнал бор с моторната резачка, която си купих, и сега възнамерявам да го нарежа на удобни дръвца и да накамаря всичко върху старите преди да е станало твърде късно. Вече съм се възползвал от голяма част от брезата.
Резачката ми е марка Йонсеред. Не че ги смятам за най-добрите, но тук използват само такива, а и онзи, дето ми я продаде в селския сервиз, ми обясни, че не докосвали нищо друго, в случай, че дойда с повредена верига. Резачката е втора ръка, но е минала щателен преглед и веригата е чисто нова. Пък и мъжът беше страшно убедителен. Значи тук господства Йонсеред. И Волво. Никога преди на съм виждал толкова много на едно място — от най-новите и луксозни модели до старите Амазон, последните дори са повече, а през 1999-а видях и едно PV пред пощата. То трябваше да ми загатне нещо за това място, но не бях сигурен какво, освен че е близо до Швеция и евтините резервни части. Може и само това да е.
Сядам в колата и потеглям. По пътя, над реката, покрай къщата на Ларш, после излизам на шосето през гората и през цялото време виждам езерото да проблясва между дърветата от дясната ми страна, докато изведнъж остава зад мен и излизам на поле с пожълтели, отдавна овършани ниви от двете ми страни. Над тях пляскат големи ята гарги. Тихо е, слънцето грее. В другия край на равнината има дъскорезница, построена на река, по-голяма от онази до моята къща, но и тя се влива в същото езеро. Преди я използвали за превозване на трупи, затова и дъскорезницата е там, но оттогава е минало много време и дъскорезницата може да си стои където си иска — днес дървеният материал се превозва само по пътищата и като нищо може да се натъкнеш на някой от претоварените камиони с ремаркета в завой на някой тесен селски път. Карат като папуаси и натискат клаксона вместо спирачките. Само преди няколко седмици се принудих да вляза в канавката — внушителната редица камиони профуча покрай мен навътре в моята лента, а аз просто превъртях волана, може и да съм затворил очи за миг, вече си мислех, че умирам, но се отървах, само стъклото на десния мигач се тресна в един дънер. Останах дълго, опрял чело на кормилото. Тъкмо се бе стъмнило и двигателят беше угаснал, но светлините — не, и когато вдигнах глава, те озаряваха рис. Беше само на петнайсет метра от колата. Никога не бях виждал това животно преди, но знаех какво бе изникнало пред очите ми. Вечерта ни обгръщаше съвсем тиха, а рисът не се огледа нито надясно, нито наляво. Просто си вървеше. Меко, пестеливо, вглъбено. Не мога да си спомня кога за последно се бях почувствал тъй жив, както когато изкарах колата на пътя и продължих напред. Цялото ми същество тръпнеше напрегнато в кожата ми.
На следващия ден разказах за риса в магазина. Отвърнаха, че сигурно е било куче. Никой не ми повярва. Никой от хората, с които говорих него ден, не бе виждал рис. Защо тогава аз, дето не бях живял там и месец, да бъда удостоен с подобна чест? Ако бях един от тях, навярно и аз щях да разсъждавам по същия начин, ала знаех какво съм видял, нося образа на голямата котка някъде в себе си и мога да я призова, когато си поискам. Надявам се, че някой ден, или още по-добре — някоя нощ, ще я зърна отново. Хубаво би било.
Паркирам пред бензиностанция Статойл. Заради счупения мигач е. Още не съм се сдобил с ново стъкло, дори не съм сменил крушката — карах си така. Вечерите обаче започват да стават твърде тъмни за подобни начинания, освен това е забранено. И ето. Влизам и говоря с мъжа в сервиза. Той надзърта през прозореца на въртящата се врата и обещава веднага да смени крушката и да поръча ново стъкло от автоморгата.