— Дявол да те вземе! Нищо ли не можеш да направиш като хората! — викнала тя, макар през живота си да не изричала и една клетва.
Знаела, че не бивало да крещи, но не се сдържала. Хванала го здраво за сакото и го извлякла от лодката като чувал с картофи. Като се поизправила, чула, пък и видяла задаващия се на отсрещния бряг мотоциклет, а баща ми дотърчал от бараката, защото и той го бил чул и в миг прозрял, че нещо не било наред. Видял ги в края на пътеката при реката — майката на Юн с шапка и ръкавици, костюмираният непознат на четири крака до лодката и моторът, вече спрял точно преди последната стръмнинка от чакъл и камъни преди водата.
— Ставай на крака! — викала майката на Юн в ухото на костюмаря, а той полагал страхотни усилия, докато тя го дърпала за сакото.
Момчето в немската униформа креснало:
— Стой! — докато се пързаляло по стръмнината с караула по петите.
Възможно ли е да е вярно, че добавил и едно умолително „моля“ на немски? Франц ме увери, сигурен беше: „Bitte, bitte“, извикал според него младият войник. Във всеки случай спрели на ръба на водата, не им се скачало. Било твърде студено, твърде дълбоко и тръгнели ли да преплуват реката, за известно време щели да се превърнат в безпомощни мишени, а и щели да стигнат отсрещния бряг доста по-надолу заради течението, което не било толкова силно по това време на годината, но все пак не прощавало. На височинката зад тях моторът пухтял като задъхано животно, те свалили картечниците от раменете си, а баща ми викнал:
— Бягайте, по дяволите!
И сам се втурнал надолу към реката между дърветата, още непожертвани за сеч. Използвал ги да тича на зиг-заг, за да се прикрива между дебелите стволове и точно в онзи момент войниците отсреща открили огън. Най-напред за предупреждение над главите на двамината, които се движели твърде бавно при лодката, а те чували как куршумите се забивали в дърветата с разцепваща сила и един особен звук, който щяла да помни винаги, обяснила по-късно майката на Юн. Никога нищо не я било плашило толкова, колкото тъкмо онзи звук — сякаш смърчовете стенели, а онези почнали да стрелят по живо месо и улучили костюмаря на мига. Тъмното сако било лесна мишена на белия бряг и той изпуснал раницата, паднал в снега и промълвил по-скоро на себе си, толкова тихо, че майката на Юн едва дочула думите:
— О-о-о. Знаех си.
И тръгнал да се плъзга надолу, назад по стръмнината към лодката, покрай кривия бор, надвиснал над реката, и спрял чак когато едната лятна обувка се потопила във водата. Улучили го още веднъж и повече не казал нищо.
Баща ми спрял точно над тях, прикрит зад един смърч. Викнал:
— Вземи раницата и хуквай насам!
И майката на Юн грабнала сивата раница със синята ръкавица и се втурнала нагоре, приведена и на зиг-заг, а войниците изведнъж намалили стрелбата, може би защото не били убивали никога преди, или пък защото бегълката била жена. Във всеки случай последвалите изстрели имали за цел по-скоро да я сплашат, та майката на Юн се добрала жива и здрава до пътеката и заедно c баща ми стигнали чак до колибата. Втурнали се вътре и взели най-важните документи, които баща ми укривал. През прозореца видели две коли да фучат към тях по пътя през ливадата и войници, които наскачали и хукнали към реката. Баща ми натъпкал всичко необходимо в раницата на костюмирания мъж и я огънал в бял чаршаф. После прескочили през задния прозорец, навлекли дългото, бяло зимно бельо на баща ми плътно върху дрехите и избягали в Швеция, така да се каже, ръка за ръка.
Слънцето напредваше в небесния си ход, в синята кухня вече не беше толкова тихо, а кафето ми бе изстинало.
— Защо ми разказваш всичко това, след като на баща ми не му се говори? — попитах.
— Защото той ме помоли — обясни Франц. — При първа възможност. И ето че сега се удаде случай.
12
Докато с Ларш се трудим над брезата, постепенно е захладняло, слънцето се е скрило и е излязъл вятър. По небето лази сив слой облаци, подобен на одеяло — притиска синята ивица на изток, докато накрая от нея не остава нищо. Спираме да си отдъхнем, поизправяме схванатите гърбове и се преструваме, че не ни боли. Безуспешно — принуден съм да се хвана за кръста, за да се задържа в що-годе изправена позиция и за миг и двамата оставаме загледани в гората, всеки в своята посока. Сетне Ларш си свива цигара и я пали, обляга се на вратата на бараката и пуши спокойно. Спомням си колко е приятно да пушиш след тежък физически труд заедно с онзи или онези, с които си работил, и това ми липсва за първи път от много години насам. После поглеждам камарата цепеници на мястото, където допреди малко са се ширили големи части от брезата. Ларш следва погледа ми.