— Никак не е зле — отбелязва спокойно и се усмихва, — половината работа е свършена.
Лира и Покер също са изтощени. Лежат един до друг на прага и дишат тежко. Резачките са изключени. Цари тишина. Изведнъж започва да вали сняг. Часът е един по обед. Вдигам очи към небето.
— По дяволите — изругавам на висок глас.
Той също поглежда нагоре.
— Няма да се задържи, рано е още, земята не е достатъчно изстинала — обяснява Ларш.
— Напълно си прав — съгласявам се, но въпреки това се тревожа. Не знам защо.
— Страхуваш се да не те затрупа?
— Да — отвръщам и усещам как се изчервявам. — Това също.
— В такъв случай трябва да намериш някой, който да рине снега. Аз така направих. Ошлиен, един селянин тук нагоре. Винаги откликва, без значение кое време е. Помага ми от години. Веднъж излезе ли, не му отнема много време. Трябва само да мине по пътя със снегорина и да се върне обратно. Готов е най-много за четвърт час.
— Да — отвръщам, покашлям се и продължавам, — точно той, вчера му се обадих от будката до кооперативния магазин. Нямало проблем — 75 крони на курс. И ти ли плащаш толкова?
— Да, толкова. Значи си се подсигурил. Тази зима няма да има проблем. А това там горе — отбелязва с почти злокобен тон, накланя се назад и поглежда към небето, — нека да си вали — и се усмихва нехайно.
— Какво ще кажеш, да продължаваме ли? — пита ме.
Чувствам как неговият хъс ме заразява, имам желание да работя още. Същевременно обаче съм и изненадан, дори угрижен, задето изведнъж съм станал зависим от друг човек, за да събера сили за толкова проста и наложителна задача. Всъщност имам предостатъчно време. Нещо в мен се променя, аз се променям, от човек, когото познавах добре и му имах сляпо доверие, наричан „момчето със златните панталони“ от онези, които го обичаха, и всеки път щом пъхнеше ръка в джоба си, вадеше цели шепи лъскави монети, в човек, когото познавам далеч по-зле и не знам какви боклуци крие в джобовете си. Питам се колко ли дълго е траяла тази промяна. Може би три години.
— Разбира се — отвръщам. — Продължаваме.
След това го каня да влезе — няма как, след такава подкрепа. Вали сняг на парцали, но не натрупва. Поне засега. Навън, до стената на бараката, сме струпали солидни камари дърва редом с онези от изсъхналия бор, а дворът е ометен, като изключим грамадния корен, който решихме да изтеглим с кола и верига утре. Веригата е в гаража на Ларш. Сега обаче може да почака, изтощени сме, доста гладни и зажаднели за кафе. Питам се дали беше особено умно от моя страна да се напрягам толкова след подобен старт на деня, но се чувствам добре, наистина, умората ми е приятна, с изключение на гърба, той си е както винаги, но нали не можех да оставя Ларш да разчиства двора ми сам.
Измервам кафе във филтъра, наливам студена вода в каната и пускам кафеварката, после режа хляба на филии, слагам на масата нож и вадя от хладилника масло и продукти за сандвичи. Нареждам ги в чинийки и пълня малка жълта каничка с мляко за кафето, сетне слагам всичко на масата с чаши и ножове за двама.
Ларш седи на сандъка за дърва до печката. Само по чорапи изглежда млад, както и всички, седнали по този начин без краката им да докосват пода. За разлика от моята коса, неговата е суха заради шапката с козирка. Откак влезе вътре, не е обелил и дума, само се взира в пода, потънал в мисли. То и аз не съм казал нищо, дори се радвам, че не се налага — малко съм отвикнал от тези непринудени разговори. Изведнъж той се обажда:
— Да запаля ли печката?
— Добре, запали я — отвръщам, защото в стаята наистина е станало студено и в същия миг се смайвам, задето иска да се разпорежда в моята къща и да изказва мнение за положението ми — аз никога не бих го направил, но пък нали най-напред попита, може би всичко е наред.
Ларш скача от сандъка, отваря капака и вади три нащърбени цепеници и няколко страници от вестник „Дагбладе“ от миналата седмица, който съм пъхнал в сандъка за тази цел, и разпалва печката за нула време, значително по-бързо от мен в повечето случаи — вършил е това цял живот. После кафеварката започва да цвърчи и съска, добрата стара кафеварка, която имам от толкова време. След малко отивам и преливам кафето в термос. Задържам го в ръка и се замислям за онази, с която имахме обичая да пием кафе всяка сутрин в продължение на много години, ала тя ми се изплъзва и не мога да видя образа й. Вместо това поглеждам през прозореца — дворът е разчистен, само малки, златисти купчинки стърготини са наобиколили грамадния корен, а едрите снежинки се сипят тихо и се задържат на земята няколко секунди преди да изчезнат мистериозно.