— Махнах се. В деня, когато навърших двайсет години. Не съм се прибирал оттогава. Дори за пет минути.
В кухнята ми настъпва тишина, Ларш мълчи, аз също, после възкликвам:
— Дяволска работа.
— Не съм виждал майка си откак бях на двайсет.
— Тя дали е още жива?
— Не знам — отвръща Ларш. — Не съм проверявал.
Поглеждам през прозореца. Не съм сигурен, че искам д научавам подробности. Усещам как над мен се спуска страшна умора, покрива ме и ме влачи надолу. Питам, само защото си мисля, че така трябва, защото за Ларш явно е важно да ми разкаже всичките тези неща. В интерес на истината и мен ме интересуват по не една причина, само да знаеше, и все пак не съм убеден, че искам да научавам каквото и да било. Твърде много място заема подобна информация. Трудно ми е да се концентрирам, понеже срещата с Ларш ме извади от равновесие, направи целия ми план за това място неясен, почти незначителен в моментите, когато не се концентрирам — просто трябва да го призная. Настроението ми търчи нагоре-надолу като асансьор — от тавана до мазето само за някой и друг час, а дните ми напоследък не са такива, каквито ги бях планирал. Само да изскочи и най-малкият проблем и го разгръщам до катастрофални измерения. Не че брезата беше малка, нямам това предвид, не че и не мина добре, това е безспорно с помощта на Ларш, ала всъщност ми се искаше да остана сам. Предпочитам да се справям с трудностите сам, да върша нещата едно по едно с ясна мисъл и добри сечива, както навярно баща ми е постъпвал по него време в колибата: подемал е задачите една след друга, преценявал ги е и е вадил необходимите инструменти в изчислена последователност, хващал е единия край и е работел последователно до другия, а през това време е разсъждавал, използвал ръцете си и работата му харесвала, както и на мен ми се иска това, което върша, да ми доставя удоволствие — да се справям с ежедневните предизвикателства, колкото и да са щекотливи, но все пак с ясни граници, с обозрими начало и край, а вечер да се чувствам изтощен, но не и съсипан, сутрин да се събуждам отпочинал, да си варя кафе, да паля печката и да гледам как червеникавата светлина изниква иззад гората и се спуска към езерото, да се облека и да тръгна по пътеките с Лира, а накрая да се захвана със задачите, които съм определил да запълнят съответния ден. Ето това искам и знам, че мога да се справя, че я нося в себе си, способността да съществувам сам, и няма от какво да се боя. В живота си съм виждал и преживявал какво ли не, няма да изпадам в подробности, защото бях и късметлия, бях момчето със златните панталони, но сега би било хубаво да си почина малко.
Само дето се появи Ларш, а май няма как да не го харесвам, Ларш и толкова. Става от масата и намества шапката си напред-назад върху косата, докато налучка мястото й, навън вече се здрачава, във всеки случай слънцето не се вижда. Благодари за храната, тромаво, официално, сякаш току-що сме привършили с коледната вечеря, а той е бил гостът, копнеещ да бъде на десет мили оттук. Май му е най-добре навън, с брадва в ръце или с трион, не го свърта в къщата ми и на мен не ми пречи, разбирам го. И аз щях да се чувствам по същия начин, ако бях гостът в неговата къща.
Излизам в коридора и отварям вратата на Ларш, изпращам го на стъпалата, където го чака Покер. След като му пожелавам хубава вечер и благодаря за помощта, а той отвръща, че сме се справили добре с брезата и обещава утре да извлечем корена с веригата, кучето се притиска между двама ни, вторачва се в господаря си и заръмжава, но Ларш просто извръща гръб, без да го удостои с поглед, подминава го и слиза по двете стъпала, прекосява двора и се спуска по баира към собствената си къща. Покер остава на мястото си с оплезен език, объркан е, поглежда ме, а аз просто си стоя облегнат на вратата и чакам, нямам никаква спасителна команда за него. Внезапно той навежда глава и се затътря след Ларш неохотно, сякаш дори влачи крака и ако сега бях на негово място, щях да си опичам акъла овреме.