— Да угася ли лампата? — попита ме, а аз му отвърнах с „да“, благодарих и той се наведе, сложи ръка зад горната част на парафиновата лампа и духна в стъклената тръба, пламъкът угасна и се превърна в малка червена чертица по ръба на фитила, после и тя изчезна и настъпи мрак.
Но не бе съвсем тъмно. Виждах сивия ръб на гората през прозореца със сивото небе над него, а баща ми ми пожела „лека нощ, Трун, до утре“, отвърнах със същото и той излезе, а аз се обърнах към стената. Преди да заспя опрях чело о грубото дърво и вдишах слабата миризма на гора, която още се къташе в него.
През онази нощ се наложи да стана. Слязох внимателно от леглото, без да се огледам нито наляво, нито надясно, за да не се блъсна във вратата, и направих едно кръгче до задния двор. Застанах там босоног, само по долни гащи, с вятъра в дърветата във висините над мен и оловносивите облаци, които сметнах за напращели от дъжд до пръсване, ала изведнъж затворих очи, вдигнах лице и го положих под небето, но не усетих да пада нищо. Само хладък въздух по кожата и ароматът на смола и дървесина, на земя. Видях и птица, чието име не знаех — суетеше се в гъсталака, скачаше, шумолеше и пращеше, писукаше тихо и тънко, непрестанно в гъстия листак на метър-два от краката ми. Звукът бе странен и самотен в нощта, ала не съм сигурен дали птичката ми изглеждаше самотна или аз самият се чувствах така.
Когато се върнах в спалнята, баща ми си спеше в леглото, както и бе обещал. Останах така в полумрака, загледан в главата му върху възглавницата: тъмната коса, късата брада, затворените очи и строгото му лице, в съня на съвсем различно място оттук, заедно с мен в тази колиба. В този момент не можех да го достигна по никакъв начин. Дишаше тихо и доволно, сякаш нямаше никакви грижи на тоя свят, пък може и да нямаше, както не биваше да имам и аз, но се тревожех и не знаех какво да си мисля. Ако на него му бе леко на сърцето, то аз се задушавах. Зяпнах широко с уста и си поех три- четири дълбоки глътки въздух, докато гърдите ми се разтвориха и със сигурност съм представлявал доста странна гледка, застанал така, задъхан в полумрака на стаята. После се покатерих покрай баща ми и легнах под юргана. Не заспах веднага, а останах да лежа, загледан в облицовката на тавана, чиито шарки едва различавах, и всички дупки от чепове, които сякаш се движеха напред-назад като миниатюрни животинки с невидими крачета. Отначало тялото ми бе сковано, но постепенно се отпусна с течение на минутите, или пък бяха часове. Беше ми невъзможно да определя, понеже нямах никакво усещане за хода на времето, нито за стаята, в която се намирах — всичко просто се плъзгаше напред, подобно на спиците в огромно колело, а аз бях завързан за него — главата към главината, краката към външната част на кръга. От тази мисъл ми се зави свят и ококорих очи, за да не ми призлее.
Следващия път, когато се събудих, от прозореца струеше светлина, вече бе предиобед, бях се успал и се чувствах уморен и отпуснат, изобщо нямах желание да ставам от леглото.
Вратата на спалнята зееше отворена, входната — също, и ако се надигнех на лакти, виждах слънчевата светлина, косо огряла излъскания под през рамката на вратата. Вкъщи миришеше на закуска и чувах баща ми да разговаря с Франц на двора. В думите им се долавяше приглушена, лежерна, почти ленива нотка, та ако вчера са имали някакво разногласие, вече определено го бяха изгладили. Може би и двамата в еднаква степен бяха осъзнали колко важен бе за баща ми транспортът на трупите, та затова рискуваха и бяха единодушни, че им се удаваше: да поемат рискове. Аз пък на практика не разбирах защо дървеният материал не можеше да почака месец или пък два, а най-добре — до пролетта. И все пак двамата стояха на двора, огрени от слънцето, и доколкото чувах, съставяха план, без да прибързват, обсъждаха какво щяха да свършат заедно този ден, както сигурно бяха постъпвали толкова пъти преди, без да знам.
Отпуснах се на възглавницата и опитах да измисля какво ли ме правеше толкова тежък и ленив, но нищо не ми дойде наум. Никакви изрази, никакви образи, само някакъв морав нюанс зад клепачите и едно сухо, болезнено усещане в гърлото. Тогава се сетих за камарите трупи на брега, които всеки момент щяха да поемат на път — исках и аз да участвам. Исках да видя как стволовете плисват във водата, един след друг в цяла лавина, а мястото им остава празно. Миризмата на храна откъм кухнята изведнъж проби дупка в стомаха ми и викнах през вратите:
— Закусихте ли вече?
Двамата навън се разсмяха и Франц отговори: