— Здравей, татко. Радвам се да те видя.
— Здравей, момичето ми, аз също — отвръщам й, но тя не ме пуска, остава си така и прошепва в ухото ми:
— Наложи се да позвъня във всички общини в радиус от десет мили, че и повече, за да разбера къде живееш. Отне ми седмици. Нямаш дори телефон.
— Не, нямам си.
— He, определено нямаш. Как можа? — възмущава се тя и ме удря няколко пъти с юмрук по гърба не особено нежно.
Отвръщам:
— Ей, по-полека, забрави ли, че съм стар човек.
Струва ми се, че плаче, но не мога да бъда сигурен. Във всеки случай е увиснала тъй здраво на врата ми, че ми е трудно да дишам, ала не я отблъсвам, на първо време само задържам дъха си и я обхващам с ръце, може би с известна предпазливост, и така изчаквам да ме остави. Тогава отпускам ръце, правя крачка назад и издишам.
— Май е време да загасиш двигателя — позадъхвам се аз и кимам към Мицубишито, което си бръмчи тихичко.
Първите слънчеви лъчи се отразяват в лъснатия бял покрив и ме заслепяват. Очите ми парят. Затварям ги.
— О, да, разбира се. Нали си тук. Дори не разпознах колата ти, реших, че съм объркала къщата.
Чувам я да заобикаля своята кола в снега, отмествам се на няколко крачки и отварям очи, а тя отваря вратата на колата, навежда се и завърта ключа, угася фаровете. Настъпва тишина. Малко си е поплакала, личи си.
— Влез вътре да пийнем кафе — каня я, — а и всъщност се налага да поседна — краката ми са съвсем изнемощели след разходката в снега. Както казах, стар човек съм. Закусила ли си?
— Не, не остана време.
— Тогава ще приготвим нещо за хапване. Ела.
Лира чува думата „ела“ и отива до прага, изкачва двете стъпала и застава пред вратата.
— Толкова е хубава — отбелязва дъщеря ми, — кога си я взе? Вече не е съвсем малко кученце.
— Преди около половин година. Ходих до онова стопанство в покрайнините на Осло, където се занимават с пренастаняване на кучета. Не си спомням как се казваше. Взех я на мига, без капка колебание, просто дойде при мен, седна и замаха с опашка. Направо ми се предложи — шегувам се и пробвам да се позасмея. — Не знаеха колко е голяма, нито породата й.
— Стопанството СПЖ, така се нарича. Сдружение за пренастаняване на животни. Веднъж бях там. Изглежда в нея има от всичко по малко. В Англия ги наричат британска стандартна, просто красив начин да кажат мелез от всевъзможни улични породи. Но пък е много красива. Как се казва?
Елен посещава училище в Англия две години и научи много. Тогава обаче вече бе голяма. Преди това в продължение на години не усвояваше особено добре материала.
— Името й е Лира. Не съм го измислил аз. Беше написано на каишката й. Наистина съм щастлив, че избрах нея. Не съм съжалил и за секунда. Хубаво ни е заедно, а тя прави самотния ми живот много по- лесен.
Последното прозвучава като хленч, не звучи лоялно по отношение на живота ми тук. Няма нужда да го защитавам или обяснявам на когото и да било, дори и на тази ми дъщеря, макар да я обичам доста, трябва да призная това, пък и е дошла чак дотук в ранното утро по тъмните шосета през няколко общини със своя миниван Мицубиши от място, съвсем в предградията на Осло, по-точно от Маридален, за да разбере къде живея всъщност, защото май съм пропуснал да й кажа, изобщо не съм се сетил, че би трябвало. Може би изглежда странно, сега разбирам, а очите й отново се навлажняват и това леко ме дразни.
Отварям вратата. Лира още седи на прага и си остава така, докато и двамата с Елен влезем в коридора. Тогава я пускам вътре с дискретно, отработено движение на ръката. Поемам палтото на дъщеря ми, окачам го на свободна кукичка и я следвам в кухнята. Вътре все още е топло. Отварям вратичката на печката и надничам в нея — останала е доста жарава.
— Можем да спасим огъня — отбелязвам.
Отварям капака на сандъка за дърва и поръсвам малко стърготини и лентички хартия върху въглените, а после нареждам три средно големи цепеници наоколо им. Отварям вратичката на пепелника, за да дръпне хубаво и запращява на мига.
— Колко е приятно! — възкликва тя.
Затварям вратичката на печката и се оглеждам.
Не знам дали има право. Смятах, че с времето ще стане хубаво, когато отметна повечето планирани подобрения, но и сега е чисто и подредено. Може би това е имала предвид. Очаквала е нещо друго от самотния старец и видяното я е изненадало приятно. В такъв случай не ме помни добре от времето, прекарано заедно. Не съм разхвърлян човек, никога не съм бил. Всъщност съм доста педантичен, всяко нещо си има своето място и трябва да бъде готово за употреба. Прахът и мръсотията ме изнервят. Веднъж занемариш ли чистенето, много лесно му отпускаш края, особено в тази стара къща. Една от многото ми фобии е да не се превърна в мъжа с износеното яке и разкопчания дюкян на касата в кооперативния магазин — ризата му е омазана с яйце, вече не обръща внимание на огледалото в коридора. Пропаднал човек без котва на този свят, потънал в собствените си размити мисли, където времето е изгубило последователността си.