Каня я да седне на масата, наливам прясна вода за кафе в чайника и го слагам на котлона, който веднага започва да съска. Трябва да съм забравил да го изключа сутринта и това всъщност е доста сериозен проблем, но Елен май не чу шума, затова се преструвам, че нищо не се е случило и нарязвам няколко филии хляб, които слагам в панерче. Изведнъж усещам гняв, сякаш нещо ме души. Забелязвам, че ръцете ми треперят, затова намествам тялото си под ъгъл, който ще ме прикрие, когато минавам покрай нея, за да взема захар и мляко, сините салфетки и всичко необходимо, за да закусим както си му е редът. Всъщност май си набавих необходимото за няколко часа напред още на ранина и не съм огладнял, но въпреки това сервирам достатъчно и за двама ни — сигурно ще се почувства неудобно, ако я оставя да се храни сама. В края на краищата не сме се виждали от доста време. В действителност усещам, че предпочитам да се въздържа, ала вече няма какво повече да извадя и съм принуден да седна.
От известно време се е загледала през прозореца към езерото. Проследявам погледа й и отбелязвам:
— Наричам го Лебедовото езеро.
— Значи има и лебеди, така ли?
— О, да. Две-три семейства, доколкото разбирам.
Тя се извръща към мен:
— Разкажи ми! Как се чувстваш всъщност — казва го така, сякаш съществуват две версии на живота ми и очите й вече съвсем не са влажни, ала гласът й е загрубял като на съдия-следовател.
Разиграва ми роля, знам го, а зад маската си е същата, както винаги, поне се надявам да съм прав. Дано животът не я е превърнал в хаплива вещица, извинявам се за израза. Поемам си дъх и се съвземам, подпъхвам ръце под бедрата си на стола и й разказвам за дните си тук, колко добре се справям, за дърводелските ми занимания и цепенето на дърва, за дългите разходки с Лира. Обяснявам й, че си имам съсед, с който си помагаме в случай на нужда, казва се Ларш, много е сръчен с резачката. Свързват ни доста неща, добавям и правя опит да докарам загадъчна усмивка, но веднага виждам, че не я е разбрала и не продължавам, а й разказвам как се бях страхувал от всичкия сняг, който се очаква с настъпването на зимата, но съм намерил решение на проблема, както и сама може да види, пък и несъмнено е обърнала внимание на път към къщата ми, понеже си имам уговорка с фермер на име Ошлиен. Кара трактор с плуг за риене на сняг и разчиства наоколо при нужда, разбира се, срещу заплащане. Така че се оправям, при тези думи се усмихвам, така я карам. После добавям, че слушам радио. Когато съм у дома, слушам по цял предиобед, а вечер чета доста различни книги, но предимно Дикенс.
При тези думи тя ми се усмихва истински, без сълзи в очите, без остри ръбчета.
— Постоянно четеше Дикенс и у дома — вмята, — много добре си спомням. Седеше на стола си с книгата в ръка, изцяло потънал в нея, а аз идвах до теб, подръпвах те за ръкава и питах какво четеш. Отначало сякаш не ме разпознаваше, после отвръщаше „Дикенс“ със сериозен поглед и си мислех, че четенето на Дикенс не е като при другите книги, че е нещо съвсем необикновено, вършено може би от малцина, така ми звучеше. Дори не подозирах, че Дикенс е името на автора на книгата в ръцете ти. Смятах, че това е някакъв специален вид книги, каквито само ние имаме. Спомням си, че понякога четеше на глас.
— Така ли?
— Да, случвало се е. От Дейвид Копърфийлд, така се оказа по-късно, когато пораснах и открих, че трябва сама да изчета тези книги. Сигурна съм, че по него време тази книга така и не ти омръзна.
— Точно нея не съм хващал от доста време.
— Но сигурно я имаш?
— О, да, имам си я.
— В такъв случай смятам, че трябва да я прочетеш пак — съветва ме тя, а после подпира брадичка с ръка, облегнала лакът на масата, и добавя: — „Тези страници трябва да покажат дали аз ще бъда героят на собствения си живот, или това звание ще бъде спечелено от другиго.“ * — Пак се усмихва: — Винаги съм смятала това начало за малко потискащо, защото ни отваря очите как на практика не бива да приемаме за даденост, че ще се превърнем в главните герои на собствения си живот. Не проумявах как е възможно да се случи нещо тъй ужасно: един вид живот на призрак, в който не мога да направя нищо друго, освен да наблюдавам заелия мястото ми, може би да ненавиждам тази жена, да й желая злото, неспособна да сторя каквото и да било, защото в даден момент съм изпаднала от живота си като от седалка в самолет, така си го представях, в празното пространство, където се рея свободно без шанс да се върна обратно на борда, а някой друг е закопчал колана на мястото ми, докато аз продължавам да стискам билета.