Само с него.
Само той да те гледа такава, омита от росата. И да дръпне плитките ти силно, до болка. Да те обгърне в топла прегръдка, да изсуши росните капки по лицето ти с дъха си и да ти каже:
— Вече сме сгодени!
Тъй да ти каже и да те погледне със светлите си очи — светли и в същото време замъглени, виждащи и невиждащи, защото тъй е най-добре.
И догодина сгодена …
Не догодина.
Още тази година.
Още тая пролет … още утре!
Не утре, по светлото, а утре вечерта, в тъмнината на каменната колиба, когато той ще е пил много от омайното биле и ще я нарича козарка. Нека я нарича, както си ще. После тя ще му каже истината. Когато и двамата изтрезнеят, тя — от упойката на тази нощ, той — от билето.
Или … по-добре да не му казва.
— Ей, моми! Полудяхте ли, мари!
— Полудяхме, лельо!
— Майка ти е на такива като мене леля! Аз само две деца съм родила!
— Я да те видим?
— Ух, мари!
— Стига сте се задявали.
— Полудяхме, жени!
— С росица, с миризмица …
— С миризмица, с росица …
Слънцето скоро щеше да изгрее — стана по-тъмно. И може би затова виковете на жените се увеличаваха, диво зовяха за нещо нощното небе, което никога не дава ответ.
През целия ден Виша спа в къщи край огнището. Чуваше котешките стъпки на баба Тушана и кудкудяканията на кокошките в курника, усещаше как времето тече. Един невидим часовник, като оня с големите сребърни капаци, който някога баща й донесе от Стамбул, цъкаше над главата й — тихо, равномерно…
Не, не над главата й, а в самата нея.
Тиктиктик…
Металното гласче едва се чуваше, но то скъсяваше светлината на деня. Беше пладне. Тъкмо сега обаче започваше да умира денят и тя с тревога и с тайна радост очакваше първите звуци на свечеряването — звънът на стадата, които се прибират в къшлите по отсрещните планински склонове, познатото „кър-кър-къррр“ на кокошките, които се нагласят за сън в курника.
Баба Тушана нещо се щураше из двора. Влизаше от време на време в къщи, но не я будеше. Само заставаше над нея и нещо шепнеше.
Нека си шепне. На Виша вече й е все едно — дали я омагьосва, или пък разваля чуждите магии.
(… ето как се правят някои магии за любов: улавят прилеп, заколват го със сребърна пара, зашиват го в дрехата си, за да примамват хората към себе си. Момите правят това, за да ги залюбват ергените. Или още: гледат скришом да закачат дрехата на момъка с ноктите на прилепа, та да не може той да се отърве от тази, която го е закачила.
Има и магии за вреда. И те са записани от досетливи люде. „Комуто ще правят магия за вреда, измерват му боя и стъпалото с черен конец, взет от черни нищелки. Този конец навързват на десет възли. Подир това вземат пръст от гроб, четиридесет зърна черен пипер, три червея и опечени черва от таралеж. Всичко това събират в гърне, което поставят на огнище, гдето всяка сутрин кладат огън, за да го приличат. В друго гърне турят жив таралеж и го прихлупват с похлупак, като го превързват с червена шамия. Гърнето така завързано и затулено се заравя под огнището в къщата на тогова, комуто ще се прави магията и той започва да съхне и вехне, докато умре някой ден …“)
Никакви магии не могат я уплаши. Ще стои до н его, ще му дава да пие от зелената стомна, ще слага ръка на челото му… да оздравее, по-скоро да оздравее!
Тиктиктик…
Кър-кър-къррр.
— Ух! Къде се завираш там, проклетийо!
Баба Тушана се караше на кокошките. Те всичките до една бяха черни. И петлите бяха черни. Магьоснически кокошки. С кръвта им правеше магии…
Тиктиктик…
Гърбът на знахарката затули за малко отвора на открехнатата врата. После изчезна. Нещо тракна. Навярно е взела копачката. Ей сега ще изчезне в гората за билки.
Копачката. Да копае.
Но има още една копачка. По-голямата. Горе, на тавана. Тъкмо с нея Виша ще отиде при онази пещера …
Като в сън тя стана и подири с очи отвора към ниския таван.
Силна болка пристягаше главата му.
От виното ще е. Що ли му трябваше да изпива цяла паница вино! Ама и онази кръчмарка си я бива. Веднага се разбраха. Той остана да си пие виното, а тя изчезна … към планината.
Къде са двамата търговци-кърджии?
Няма ги!
Бягай, войводо! Бягай, даскал Тодоре! Ако са те издали, няма да те спасят дрехите на билюкбашия.
Хайде де! Какво се мотаеш?
Нещо дрънчи. Нещо става наоколо.
Ей, кой си ти?
Какво е това?
Медникът с връшника отгоре! Не може да бъде! Кога е успяла да го изкопае и да го донесе?
— Кръчмарке! Кръчмарке! Никой не се обажда.
— Кръчмарю!
И сега никой …
Войводата се наклони от одъра и отмести връшника. Блеснаха жълтици, но и друго привлече погледа му — коженият вързоп, който бе прикътан във вдлъбнатината на връшника.