от някой от Асеновци, царували и подвизавали се по тия околни на столицата Търново места?“)
… Къде се скрихте, ей, подивели в горите, колибари?
Чувате ли ме?
Чувате ли поне външната ми реч?
Виша чуваше само откъслечни думи, къси викове и скърцането на одъра. Навярно той се мята по одъра, навярно цялото му лице е в пот и превръзката му може да се е разместила. Но тя не смееше дори да открехне вратичката. Скоро щеше да се стъмни. Тогава вече можеше да се появи в колибата.
Какво ли ще стане тая вечер … Щом се посъвземе, той ще посегне към зелената стомна. Така правеше винаги.
… Така направи и сега.
Тя го видя. Видя през тясната пролука между каменната стена и покрива как дълго пи. Боже, съвсем ще се опие! Нали баба Тушана каза само една-две глътки. Да не му стане зле?
Въпреки че се вайкаше, загдето го остави да пие тголкова много от упойното биле, в най-скритите си мисли тя беше доволна — нека главата му се размъти съвсем, та да не може да я познае нито за миг, нито за миг, нито за един-единствен миг, дано не разбере, че тя не е козарката, която очаква да дойде.
Той се отпусна на одъра и пак заспа.
Пролуката между най-горния ред камъни и мертеците на ниския покрив беше тясна и дълга. Пред очите на Виша се мяркаха гредите на отсрещния скат.
Нощта настъпваше бързо, тъмнината се утайваше около колибата.
И в гърдите й нещо се утайваше — нещо гъсто и тежко за дишане.
Как бутна вратата тя сама не разбра.
Изведнъж проеча неговият глас:
— Кой? Кой идва? Тя мълчеше.
— Кой си? Казвай!
Тя пак мълчеше. Стоеше още вън, при открехнатата врата и мълчеше.
— Обади се, ей!
— Влез де, влез да те видя! И гръмко и повелително:
— Влез!
Този глас реши съдбата й.
Вратата изскърца зад гърба й.
Вътре беше тъмно, само от пролуките между покрива и дебелите каменни зидове се прецеждаше разсеяна, умираща светлина.
— Ти… коя си?
— Козарката.
— Каква козарка?
— От Големаните …
— А-а! — засмя се той.
— Аз… — сама не съзна, че се обади тя и уплашено млъкна. Не знаеше какво трябва да каже. Искаше само да чуе собствения си глас, да се увери, че все още може да прави нещо и по своя воля, нещо съвсем обикновено — да каже някоя дума, да направи някоя крачка и то така, разбира се, че да не го разсърди.
— Я намери борина и запали, та да се видим!
— Къде … къде има борина?
Тя се обърна, размаха ръце, уж че търсеше, но и да намереше борина, нямаше да я запали. Тъмнината й даваше смелост. Тъмнината и мисълта, че ако реши, може да побегне. Да, може да побегне!
— Какво, не откри ли борина?
— Няма…
— Нищо. Отвори докрай вратата. Месечината ще ни свети.
Тя отиде до вратата и мисълта да побегне стана толкова неудържима, че краката й бързо я отведоха навън.
Но я настигна неговият глас:
— Ей, моме! Къде хукна? Уплаши ли се? Как позна, че се уплаши?
… Може би така е по-добре. Без своя мисъл, без своя воля, даже без свой глас.
— Каква си плашлива! А пък уж ще ми ставаш невеста…
Тя седеше в края на одъра, в самия край. Още не беше я докоснал, но това можеше да се случи всеки миг. И щеше да се случи.
Той се наведе от одъра и с две ръце загреба жълтици от медника.
— Вземи!
Тя не помръдваше.
— Вземи, момиче! Всичко е твое!
Жълтиците се разсипаха по одъра. Зазвънтяха по пръстения под, задрънчаха по медника.
И тогава лудостта обхвана ранения войвода. Той гребеше злато, сипеше го върху нея и й говореше думи, които тя никога не бе слушала. Колко хубава била. Устата й — черешов цвят. Снагата й — самодивска. Какъв хубав син ще му роди тя! Може да е и момиче. Нищо. И то ще носи неговото име. На книга ще напише, че днес… (какво е днес?) двамата са се венчали. Ще й каже при кой свещеник ще отиде. Има един… той му е ятак. Ще му покаже книгата и отчето пред целия свят ще се кълне, че ги е венчал на днешния ден. Тъй ще казва и ще се кълне. И всичко останало ще е наред, само да не е тази миризма на развалена лой и на кучешка колиба. Потераджиите сега са далече, но може да дойдат и тук. Ще дойдат, защото издайниците по тази грешна земя не са се свършили и кой знае дали някога ще се свършат… Като има злато, тя, жената на даскал Тодор войвода, и от издайниците може да се откупи. Ако не успее да се откупи, тогава й остава най-вярната опора неговите момчета. Хайдутите. Пак ще се появят в гората хайдути. И като разберат, че т я е невяста на убития войвода, тъй е, на убития. Ще го убият. Гонят го, ще го хванат и ще го убият. Но неговият син ще остане. Син или дъщеря — все едно: нещо от него ще остане. Ще остане ли, невясто моя, гургулице моя, гальовнице моя…
Жълтиците лепнеха по ръцете й, по краката й, нещо студено проникна в моминската й пазва. И това са жълтиците. Жълтици ли? Ами неговите ръце къде са?