— Надгробни надписи ли измисляш, Юмер? — усмихна се Бедрие ханъм от другата страна на гюловия храст.
— Толкова ли весел ти изглеждам? — оживи се той.
И да беше изморен, тъжен или отегчен, щом около него имаше задрямали лица, той трябваше да бъде разговорлив. Такъв му беше нравът или по-право занаятът. Затова беше сойтария, затова успя да достигне до големи почести…
(… трудно е да се обясни какво точно означава сойтаръ като прозвище на човек, близък на падишаха. В многобройните книги за „потайностите на султанския двор“ няма дори бегло споменаване — в тях авторите се надпреварват да разказват харемски истории … Сойтарията не е бил шут или смешник — фигура, позната в дворовете на западните владетели. Уморителните заседания на Дивана, където поне „по принцип“ трябвало да участвуват най-мъдрите и най-дипломатичните, т.е. прекалено сериозните държавници, изисквали и минути на отдих — някой да разкаже нещо смешно, интересно и забавно. Този „някой“ не можел да бъде шут или кабуй, защото делата, които Дивана решавал, били от огромна важност, а знае се, че понякога и една изпусната дума може да услужи на врага. Така се стигнало до практиката някой султани или велики везири, Като подбират помощнйците си, да издигат на високи длъжности и хора, които освен качествата на държавници притежават и весел дух, чувство за хумор и приятен начин на разказване. Един масал, една Настрадинходжова история бързо може да освежи изморените паши и везири, за да продължат след половин или един сахат обсъждането и решаването на тежките, и заплетени султански дела. Но, разбира се, не било задължително в Дивана да има сойтария, защото не всеки държавник притежава чувство за хумор …)
Едва ли в Стамбул имаше по-добър разказвач на Настрадинходжовите приключения от Юмер бей. Не напразно казваха: Сойтаръ Юмер влезе в Топкапу с магарето на Настрадин ходжа. Ала злословниците едва ли допускаха, че зад всичките му успехи стоеше Бедрие ханъм.
— За мене, беим, поръчай такъв надпис: „Аз знам, че моите сълзи няма да те съживят, затова и плача.“
— Хахаха… — високо се засмя Юмер бей Сойтарията и който не го познаваше, щеше да си помисли: как сърдечно се смее той, как откликва на веселия лаф, който чува за пръв път!
Но Бедрие ханъм му беше казала това преди няколко дни. Тя вече повтаряше и потретяше едни и същи думи и го плашеше със странните си постъпки. Като че бе станала друга, като че не беше жената, която познаваше от петнадесет години. Нещо угасваше в нея и въпреки неочакваните изблици, когато нощем се вмъкваше в стаята му, без Да я е викал, той усещаше и разбираше, че всичко това е като треска — и горещината ма кръвта й, и внезапната хладина. И като треска ще мине, Трябва само да бъде Търпелив.
Тя му бе родила четири деца. И четирите мъртви. Старата кадъна, която в Стамбул й бабуваше, веднъж му обясни: Бедрие ханъм има лоша кръв, за деца лоша; докато носи плода под сърцето си, това не личи, но като ражда, когато се откъсва пъпната връв, лошата кръв отравя детето.
И Юмер бей затаи в себе си някакъв неясен страх, от лошата кръв на Бедрие ханъм. Понякога му се струваше, че дори тънките червени жилки, които прорязват синкавата белина на очите й, пулсират не с кръв, а с отрова — гъста, червена отрова, която може да клъвне човека с един лош поглед.
Но тя никога не го бе поглеждала с омраза. Беше привързана към него, може би защото тя го бе създала с ума и с парите си — за да стане на третата година след сватбата им бей и приятел ыа велики везири.
Бедрие ханъм нещо говореше сега. Навярно нещо-много умно, защото тя предпочиташе да мълчи вместо да бръщолеви празни женски приказки. Обаче Юмер бей нищо не чуваше. Съзнаваше, че трябва да внимава, за да разбере какво му казва тя, и все пак не можеше. Завладяло го бе онова настроение на тайна скръб и на самобичуване, когато случилото се преди няколко месеца в Стамбул оживяваше в него само с няколко-думи („Как можах! Как можах да изпусна оня лаф за султана!“).
Лафът, думите, които бе изпуснал, той не обичаше да изравя от паметта си. Ставаше му срамно за самия него, за това, че нищо смешно и остроумно нямаше в онова, което бе казал пред двама везири.
(… султан Махмуд I — син на Мустафа II и приемник на Ахмед III, станал падишах на тридесет и четири годишна възраст, през 1730 година. На престола го довел еничарски бунт. Управлението му започнало с това че погубил двамата албанци Мюссали и Патрона, от които първият бил станал от кафеджия кул кехая, а вторият от теляк — румелийски валия. Привържениците им се опитали да разбунят цялата столица и да убият Махмуда, но той се досетил навреме, наредил да изнесат свещеното знаме и насъбралите се правоверни успели да разпръснат смутителите.