Назър ага само злобно плюеше. Тъй беше. Той сам късно се сети да вземе кесията на байрактаря. А сега вече нищо не можеше да намери в своите хора. Все едно да искаш ремък от жива мечка. Те могат да го убият, тия негови потераджии, които умеят с един удар да отсекат човешка глава и да подпалят от четирите краища цяло село.
В подземието беше студено, много студено, като в гроб.
И дядо Кутю си спомни за един друг гроб, в който неговите момчета от дружината го заровиха, за да го спасят. Тогава Назър ага току-що беше станал бюлюкбашия и се престараваше, правеше хайки, за да, лови хайдути, както се прави хайка при голям авджилък — надигаше турци от Килифарево, въоръжаваше ги и ги караше да обграждат цели склонове от планината. И въпреки това не попадаше на следи. Ала веднъж откри дружината на дядо Кутю, навярно някой ги беше издал. А дружината — това бяха осем хайдути, половината от тях, за пръв път взели оръжие в ръка, още неокървавени в бой. Какви момчета бяха! Като се видяха обградени от всички страни, като разбраха, че не ще се спасят, най-напред за войводата си помислиха: трябва да избягаш, дядо Кутю, ти, където и да се появиш, ще насъбереш друга дружина и ще отмъстиш за нас! Така говореха момчетата и започнаха да се прегръщат, да се прощават един друг и с войводата си. Дядо Кутю само повтаряше: че как ще стане то, бре момчета, как тъй ще се спася, не виждате ли колко чалми има наоколо? Тогава един от хайдутите, от ония, по-старите, Недю му викаха, лека му пръст и лек му път по оня свят, рече: ще те заровим, войводо, ще ти турим в устата един маеур от свирчовина, пък, като отминат турците, ти сам ще се изровиш, само ни обещай, каквото и да става, да не мърдаш, ние сме се решили да мрем, а твоята работа е да мислиш отсега как да отмъстиш заради нази…
С ятагани изкопаха тесен гроб в земята и когато той намести кокалястото си тяло в него, сложиха отгоре му ситни камъни, най-отгоре чимове, отсякоха един млад габър и го забодоха до главата му, а край стъблото на габъра нагласиха масура от свирчовина. Тъкмо завършиха всичко и Назър ага пак вдигна хората си на юруш. Викаха турците, думкаха даули. А дядо Кутю лежи в своя гроб и си повтаря: боже, по-добре и аз да умра, та да не гледам, как турци изколват дружината ми, да не гледам, боже, как се пролива хайдушка кръв, защото то не е кръв, а кърваво миро — една капка стига да причести който и да било българин… По едно време виковете утихнаха, утихнаха и гърмежите. Тази тишина беше най-страшното мъчение за закопалия войвода. Свърши се вече светът за него, свърши се! Нямаше сили дори да се размърда в своя гроб.
Но истинският хайдутин нали е направен от чилик — колкото повече го биеш, по-здрав става. Така и дядо Кутю Байрактар — съвзе се, изчака да настъпи нощта и се откопа. Зор видя Назър ага след това — с новата си дружина им показа, че и той може да пали турски чифлици, и да коли — с един замах две глави. Окървави се целия, чак по зъбите му вече имаше кръв — тъкмо тогава даскал Тодор дойде в дружината.
Тодоре, Тодоре, сине, ще отмъстиш ли за своя байрактар? Отмъсти им, Тодоре, покажи им, че сърцатите българи не се свършват. Във всяка хралупа по Тревненския Балкан са скрити я пушка, я пищов или ятаган, Знаците по хралупите само хайдутите ги знаят.
Изведнъж — не мисъл, а болка прониза байрактаря — ами ако издайникът знае какви са знаците? Ако знае пещерата, където трупаха оръжието на убитите сеймени? За златото не се и сети — злато лесно може да се намери. Но оръжието, то беше най-голямото им имане. Щом има оръжие, ще се намери кой да го запаше в силяхлък.
Издайникът… Намери го, Тодоре! Най-напред него намери! закачи го на една бука и къс по къс го нарежи. И семето му затрий. Такова семе трябва да се затрива, за да намалеят издайниците по земята ни и да се стряскат ония, на които турското злато им взема очите, а турските милости — душите…
В широк гроб бяха хвърлили османлиите стария хайдутин — имаше где да се мята и да рие с крака от болка, но мълчеше. Само диреше в тъмнината на зандана очите на младия войвода. Взираше се и го зовеше без думи — с немия повик на сърцето си, с болката, която сковаваше ранените му ръце и крака по-здраво от белезите.
Бяха го оковали тъй, както само османлия може да окове.
(… черни букаи на крака, бели белези на ръце, ситни синджири на врата.)
Тодоре, ей, даскале! Войводо без дружина и без байрактар … Варди се, сине! Най-много от издайниците се варди! По какво да ги познаеш ли? По очите, сине. Очите им са лакоми, преди да те Продадат, а след това гузни и уплашени. Само че ти по-добре да не ги виждаш след това. Лакомията и страхът пред турчина ги правят издайници. Това самите османлии са разбрали, затова всяка хайдушка глава е оценена но толкова и толкова жълтици. Дни, седмици, понякога месеци пресмята издайникът какво може да направи с толкова и толкова жълтици. И като си направи сметката, лакомията му го надвива. Варди се от хора с алчни очи, войводо, сине, Тодоре … Варди се!