Чу се тъп звук.
Суварията се свлече с разбито чело. Прерита два-три пъти и утихна. Умря.
— Шейтан! Дявол! — прошепна някой.
— Шейтан… — понесе се от уста на уста, Назър ага се развика:
— Махайте се оттам, че стрелям!
И извади от силяхлъка си пищовите.
Сувариите се пръснаха встрани, циганите-палачи избягаха и се скриха в тълпата, а Кара Хасан благоразумно притича и застана зад седналия аянин. Не беше сигурен в стрелбата на бюлюкбашията.
Единият пищов не хвана. Но другият изгърмя.
Дядо Кутю обаче в последния миг се наведе и когато димът се разнесе, всички видяха, че е още жив и че се усмихва.
Като се сдържаше с усилие да не избухне, Юмер бей язвително подхвърли:
— Нарочно ли направи тъй, бюлюкбаши, та да ме развеселиш?
— Ей сега, беим, ей сега ще го очистя!
— Стреляйте, бре! — извика беят на сувариите и сеймените, които не се сещаха даже пушките си да вдигнат за стрелба.
Дядо Кутю продължаваше едва забележимо да се усмихва.
Юмер бей усети, че в устата му става блудкаво. Идеше му да скочи, да побегне и повече да не се връща. И тук имаше кучешки вятър, кюпек юлдюрю, мръсен български вятър… Ето колко бавно, отвратително бавно сувариите изваждат пищови и запрягат кондаците на пушките си. И сеймените: и те вършат същото, даже още по-бавно!
Поиска му се да изкрещи, да разбере смълчаният народ наоколо, че той е господар на всичко, че ако желае… но какво друго може да желае сега освен по-скоро да свърши тоя дърт гяурин, по-скоро, по-скоро!
Пропукаха няколко пушки.
Изтрещяха няколко пищова.
Дядо Кутю и този път не помръдна — седеше все тъй, както отначалото, с изправен гръб. Само очите му бяха притворени.
— С ятаганите! — извика Назър ага и сувариите се втурнаха към бесилката.
Колко куршума бяха продупчили тялото на стария байрактар?
Колко ятагана го прободоха?
Той вече нищо не усещаше. Само един вик бушуваше в него — не вик на болка, а зов към тия, които го гледаха как умира: защо мълчите, братя?
— Чакайте! — скочи Юмер бей. — Не го убивайте! Жив го окачете на ченгел! На ченгел го окачете!
Назър ага притича и разбута сувариите. Сега само от едно се страхуваше — дано да не издъхне дъртият шейтанин, та поне накрая беят да остане доволен.
Сувариите се отдръпнаха и пак някой прошепна:
— Шейтан!
— Шейтан… - повториха след него другите.
Дядо Кутю, пронизан от десетина куршума, прободен от десетина ятагана, пак седеше с изправен гръб. Цялото му лице беше в кръв и перчемът му бе почервенял, очите му бяха плътно притворени, но гърбът, гърбът му бе изправен!
И отново пред Юмер бей ужасяващо бавно суварии и сеймени изпълняваха заповедта му-донесоха от най-близкия касапски дюкян голям железен ченгел — от ония, на които окачват цял одран вол. Циганите едва сега се появиха от тълпата, сръчно се метнаха на бесилката и завързаха ченгела.
— Вдигайте го! — по женски пискливо извика Юмер бей.
Назър ага отиде да помага на сувариите. Кара Хасан, за да не остане назад, притича от другата страна.
Няколко чифта ръце повдигнаха стария байрактар, а един от циганите с нож проби долната му челюст, за да може куката на ченгела по-лесно да влезе. А за да не се откачи тялото на байрактаря, прекараха едно въже под мишниците му и го вързаха за напречната греда на бесилката.
Най-сетне дядо Кутю Байрактар увисна на бесилката. Ала никой не разбра дали още жив го окачиха на ченгела, или дълго време османлиите бяха стреляли и мушкали един мъртвец.
Обратният път — от Дар агач до войводницата — Юмер бей измина с коня на бюлюкбашията. Кюркът го бе запарил, цялото му лице беше в пот и когато най-сетне възлезе на диванханата, той захвърли кюрка в ръцете на гавазите и извика:
— Леден шербет! Бързо!
И като се олюляваше, сякаш бе пил и препил, влезе в миндерлията приемна стая.
Въздухът вътре беше застоял, но Юмер бей нямаше сили да отиде и да разтвори оловните рамки на малките прозорчета. Отпусна се в единия край на миндера и замря.
Сам не знаеше защо дойде тук, вместо да отиде в къщи да си отдъхне сред прохладата на градината.
Кафеджията на конака — стар турчин, който освен на кафета беше майстор и на различни шербети, донесе малък меден гюм, в който плуваха парчета лед. Той бавно и внимателно напълни с червен шербет една тумбеста венецианска чаша и я подаде на бея.
Юмер бей на един дъх изпи шербета и почувствува, че отново започва да живее.
— Още!
И като пое от ръцете на стареца повторно напълнената чаша, с глава му направи знак да излезе.
Въздухът в стаята вече не притискаше гърдите му и той забрави за затворените прозорчета. Една мисъл, която през цялото време — от Дар агач до конака, се бе раждала в съзнанието му, сега вече така го завладя, че започна да говори на себе си: щом байрактарят е такъв, жилав българин, какъв ли ще е хаирсъзкият бюлюкбашия?