— Хайде, седни, Кукуряк ефенди!
Селянинът приближи, към средата на стаята, подви крак и седна точно така, както Юмер бей бе навикнал да присяда в Дивана — с подвито коляно, готов веднага да скочи и да притича за нещо. Но сега беят не седеше тъй и затова малко се сепна от това съвпадение.
— Разкажи нещо весело, Кукуряк ефенди… Идваха тука разни хитър-Петровци, ама никак не можаха да ме развеселят. Започнах да си мисля вече, че вие, гяурите от този край, не можете да разкажете или пък не знаете нито един весел масал.
— А! Излъгали са те, беим! Можем, как да не можем да правим джумбуш с приказки. Ти само ни сложи на сита софра и приказките сами ще започнат да се сипят… Ти чувал ли си как нашият Хитър Петър измамил лъжците?
— Кажи, кажи! — нетърпеливо го подкани Юмер бей.
— Как беше? — завъртя глава кьосавият селянин. — Тъй, тъй… Отишъл веднъж Хитър Петър в едно село. Двама лъжци, които се мислели за много умни, започнали да се навъртат около него, донесли вино, пита и печена гъска. Само че не сложили софра, ами легнали да спят, като се споразумели с Хитър Петър: който през нощта сънува най-страшния сън, той на сутринта ще изяде гъската и ще изпие виното. На сутринта рано-рано единият започнал да разказва съня си: „Сънувах, че съм се изкачил на седмото небе. Погледнах надолу и леле-мале! Свят ми се зави…“ Вторият рекъл: „Аз пък сънувах, че земята се разцепи на две и докато разбера какво става, паднах в пъкъла, при самия Тартор!“ А пък Хитър Петър се обадил: „Като ви видях, че сте отишли толкова далече, помислих си, че скоро няма да се върнете и взех, че изядох гъската …“
— И виното изпил! — плесна с ръце Юмер бей, завладян от странна възбуда.
— И питата изял, и виното изпил…
— Харесваш ми, Кукуряк ефенди. Буюрум, разположи се като за дълъг лаф, махни и тази шамия от главата си.
— Хич не ми връзвай кусур, войвода ефенди. Тъй ми е харно. Пък шамията, ако махна, само ще се загрозя. Един арнаутин преди година ме окълца като зелка, оттогава ми изчезна брадата, с мустаците.
— Как така? — не разбра Юмер бей.
— Той беше вардач на един бостан, бостана на нашия бей. С ятагана си режел дини и пъпеши. Та, казваше ми една бабичка, от това било.
— От какво?
— От ръждивия ятаган, с който ме клъцна по главата. Подлюти ми се кръвта. Цяла година не можах да се оправя …
— Ай, завалия! И мустаците ти окапаха, а?
— Станах кьосе, ама никой в село не ми вика кьосе. Още помнят нашенци какви дълги черни мустаци имах — със съжаление поклати глава селянинът.
Той все още не поглеждаше към бея, очите му бяха извити нагоре.
- Е-е, Кукуряк ефенди, ще ме разсърдиш! Стига зяпа тавана!
— Като дойде виното, беим, ще има какво да гледам пред себе си, а сега хич не ми се ще да броя шарките на чергата. Пък в тебе да гледам не ми прилича. Един прост селянин да гледа търновския войвода в очите…
Юмер бей смътно усети, че тук нещо не е в ред. Дали този гяур не се прави на завеян с някаква цел?
Веселото настроение на бея изведнъж се прекърши.
— Кажи още нещо весело, Кукуряк ефенди.
— Ще ти кажа, войвода ефенди, защо да не ти кажа… Веднъж Хитър Петър се скарал с комшията си и докато разбере какво станало, комшията му ударил един шамар. Отишъл Хитър Петър в касабата и се оплакал на кадията: тъй и тъй, кадъ ефенди, ядох бой, искам справедливост… Ама кадията се случил приятел на Хитърпетровия комшия.
— Как тъй, кадия приятел на селянин чифчия?
— Този, комшията де, бил ваш, правоверен — бързо обясни разказвачът и Юмер бей усети каква остра хладина вее от думите „ваш, правоверен“.
- … Та кадията като негов приятел решил делото несправедливо. „Ще платиш, рекъл той на побойника, един грош на Хитър Петър, загдето си го ударил.“ Един грош, един, ама кой ти го дава. И Хитър Петър протегнал ръка да вземе гроша. „Нямам пари в себе си — казал побойникът. — Ще отида в къщи да донеса.“ И кадията го пуснал… Чака Хитър Петър, чака в кадийницата, ала оня не идва и не идва. Мръкнало се. Разбрал Хитър Петър, че са го вързали на празна ясла и като отишъл при кадията, му извъртял един шамар.
…как само произнесе тия думи: „Извъртял един шамар!“ На кадията, на правоверния, на османлията!
— … И му рекъл: „Сега, кадъ ефенди, всичко е наред. Ти сам отсъди, че един шамар струва един грош. Ти ще получиш гроша, който комшията ще донесе за мене, а пък аз ще вървя да си гледам работата.“ И офейкал, докато кадията се сети да повика някое заптие …
Юмер бей се взря в лицето на разказвача. И разбра защо той непрекъснато гледа към тавана. Иначе погледът му щеше да издаде лютата му омраза!
Как ли му се иска на този Кукуряк ефенди да извърти на някой османлия един шамар! Може би даже на него, на самия търновски аянин!