Юмер бей не знаеше какво да каже. Не му се слушаха вече никакви масали, с никого не искаше да говори. Да се махат всички! Всички да се махат! Напати се вече от хитър-Петровци. Един лаф не могат да пуснат, без да не покажат някак злобата си.
Злобата им… Голяма злоба таят тия гяури, голяма!
Как да живееш спокойно в тази земя, като вече знаеш, че около тебе, близо до тебе, с всеки изминат миг се събира и расте тази гяурска злоба?
Юмер бей закри очи с ръце. Ако не беше мисълта, че ще подражава на кьосавия селянин, и той щеше да извие глава към тавана, за да не гледа тоя, третия Хитър Петър. Притискаше ръце до очите си и си повтаряше, че трябва да се примири, нищо няма да излезе от желанието му да води весел живот тук, в тоя град, дето и на турския бей викаха войвода.
Ала минаха няколко дни и отегчението и скуката така го завладяха, че той пак започна да мисли: нещо трябва да се направи, трябва да има някакво постоянно занимание, за да не се поддаде на погубващото спокойствие, в което като блатни треви никнат глупавите прищевки на търновските бейове — уж веселби с циганки и олани, уж авджилък по гюмета, където повече се пие вино, отколкото се стреля, уж… още много уж забавления, след които се чувствуваш вътрешно изнемощял и още по-отегчен.
Да, трябваше да има някакво постоянно занимание. Умно занимание. И понеже разпитването на различните хитър-Петровци в последна сметка беше начин все пак да проникне в гяурското, в българското фелсефе, той отново нареди на Кара Хасан: дойде ли някой нов Хитърпетровец, да го пусне при него.
Кара Хасан като че ли нарочно изчака бея да се отегчи дотолкова, че да е готов да приеме поканата на един от новите си търновски приятели за авджилък — и едва тогава го намери в кьошка край реката, за да му каже:
— Беим, още един от ония, НастрадинПетровците…
Този път Юмер бей не се ядоса, че сейменбашията не може да проумее огромната разлика между Настрадин ходжа и Хитър Петър. Само вдигна ръка:
— Доведи го!
Но Кара Хасан не можеше добре да се прикрива, въпреки че обичаше да получава подкупи от различните посетители на конака. В себе си той лесно се оправдаваше за това — нали е Кара Хасан а не някакъв лафадх от тия, който умее ловко да се крие зад думите.
Какво има? — отгатна нещо нередно по смущението му Юмер бей.
— Беим, тоя гяурин веднаж каза, че е НастрадинПетровец, а пък друг път …
На два пъти Вълю кехая се опита да проникне във войводницата, за да говори със самия войвода, но Кара Хасан го връщаше с краткия отговор, че Юмер бей е наредил никой да не го безпокои с молби и оплаквания. И едва когато на третия път Вълю кехая пусна в джоба му една жълтица, той се сети, че може да го въведе при бея като разказвач на масали.
— Е, какъв е този гяурин, сайменбаши?
— Ще го видиш, беим — уклончиво отговори Кара Хасан.
— Доведи го — добродушно рече Юмер бей. — Днешното яйце е по-добро от утрешната кокошка.
Кара Хасан само завъртя глава — както наредиш, беим — и зарадван, че всичко се уреди лесно, забърза по посипаната с пясък пътека.
Още щом зърна отдалече косматото лице на приближаващия към кьошка гяур, Юмер бей потръпна от неприятно усещане. Като че трябваше да изпие горчиво лекарство, което сам бе поискал.
Вълю кехая непохватно стори темане, изправи се и в упор погледна бея.
Кара Хасан благоразумно се отдалечи.
Юмер бей дори не попита дошлия знае ли много масали за Хитър Петър. Този човек беше предзнаменование за нещо лошо, Юмер бей почувствува това с усета си на царедворец, който е бил свидетел на не едно тайно убийство и на не един коварен удар в гърба. Не само очите — цялата фигура, раменете, превити напред в привидно покорство, и дори разкрачените крака говореха, че пред него стои човек, който няма своя мисъл, човек оръдие на чужди мисли.
— За какво идваш при мене? — неприязнено попита беят.
Няколко мига Вълю кехая напрегнато го гледаше в очите. И когато заговори, дрезгавият му глас превърна напевния шум на реката в глухо, подземно бучене.
— Дойдох, беим, да ти кажа как можеш да убиеш Тодор войвода.
Юмер бей с усилие се въздържа да не изкрещи: „Аз не убивам никога! Бей съм, аянин съм! Има кой да върши мръсната работа!“
Но странното вцепенение, което го завладя при пристигането на този гяур, сковаваше и устата му. Той не чуваше нищо друго освен еднообразното, внушаващо таен ужас бучене на реката. Като че този шум беше стократно умножен дрезгав глас — гласът на застаналия пред него българин.
— Не мога да ти обещая, беим, че жив ще хванеш Тодор войвода.