— Защо? — чу най-сетне и своя глас Юмер бей.
— Тъй… — рече и замълча издайникът. Юмер бей опита да се усмихне. Но само устните му се изкривиха.
— И … колко искаш?
— Две кесии злато.
Юмер бей разбра, че повече няма сили да продължи тоя разговор.
— Върви… върви разправи всичко на бюлюкбашията.
Ръката му правеше някакви неопределени движения, защото не м о ж е ш е да махне повелително на този човек.
Когато остана сам в кьошка, той с облекчение въздъхна. Така много му се искаше да забрави, че докато седи тук, на прохлада край реката в Балкана, някъде се крие оня войвода.
И си помисли: дано сега не се появи Бедрие ханъм с прозрачните си шалвари и с познатите, отдавна втръснали думи: „В стар съд храната е по-вкусна, Юмер, чуваш ли?“
Не чувам, никакви такива приказки не чувам, щеше да й отвърне той.
Но тогава къде ще намери забравата?
При младите циганки ли?
При оланите ли?
Или да започне да гълта берж.
(… топчета ы малки парчета берж се вземали с кафе или с чаша вода — и действували като силен опиат. Заедно с хашиша — извлечения от мака опиум, това било едно от най-разпространените средства за опио-мания.)
Да стане афионлия …
Малките черни топчета се появиха пред очите му. Но това щеше да бъде началото на края. Краят на всички пропаднали хора — лъжлив рай и бавна смърт. Само два пъти бе опитвал берж, знаеше колко приятно, но опасно забавление е това. Ала знаеше също, че ако не намери някаква опора, ако не се залови с нещо, което целия да го завладее, ще дойде оня миг, когато ще повика Кара Хасан и ще му нареди да донесат три топчета маджун.
Три.
С толкова се започва …
В БАЛКАНА
Да бяха човешките зъби едри и здрави като тесли, тогава с тях щяхме да се защищаваме.
Зъбите затракаха в устата на войводата.
И зъбите му се разклатиха. Чак от корените се клатят. Ръждясали тесли са това, ръждясали… И златни да бяха, пак щяха да ръждясат, макар да е казано, че златото ръжда не лови.
И златото лови ръжда, само че тя не се вижда. Но това всеки не може да разбере — то е от вътрешната а реч.
„Когато градината е заключена и изворът запечатан, каква полза от двете?“ — пита Дамаскин Студит още в началото на своето „Съкровище“.
Каква полза от това, че господин Жефарович е изровил от забвението българския герб? И той е заключен в една книга-градина.
Колко хора са видели тази книга?
Десетилетия ще минат, докато във всяко българско селище ще има поне по един, който да знае какъв е българският герб.
А изворът… изворът на някогашната българска слава е запечатан с девет турски печата. Мине не мине някоя година — и Антихриста се появява в образа на османлия. Останали без сили от глад и от жажда, нещастни човечета започват да викат: „Велик цар се яви на земята, елате всички да му се поклоним, елате да видите силата и властта на царството му, защото ще ви даде хляб и много вино, и живот, който ще ви хареса; подаръци и почести големи ще ви даде!“
Втурват се тогава гладните и жадните, ония, които не се надяват на себе си, а все разчитат на чуждото благоволение. И падат в краката на Антихриста, и започват да славословят, и молят: „Чухме, че си велик и причиняващ радост на робите си: заради това дойдохме да ти се поклоним, да ни нахраниш, че умираме от глад“. Тогава Антихриста, зарадван, че те така лесно признават властта му, им казва: „Елате да ви направя печат на дясната ръка и на челото“. И всички покорно протягат ръце и подлагат чела… А когато вече всичко е свършено, те, нещастниците, с голям глас — в един глас! — викват: „Ето, ние ти се поклонихме и ти ни подпечата, сега дай ни да ядем и да пием, че умираме от глад! Обърни смрадта в благовоние, защото се задушаваме! Нареди изворите да се напълнят с вода! Кажи на небето да пусне дъжд и земята да даде плода си! Прогони далече човекоядните зверове, всички ние в теб се надяваме да живеем!“ Но те още не знаят, че са излъгани, и когато Антихриста проговорва, не вярват на ушите си. „Откъде да ви дам аз хляб? — злорадно пита той. — Къде да ви намеря вино и вода? Земята не иска да дава плод, небето не иска да пуска дъжд, откъде да ви намеря хляб, за да ви дам? Да не би аз да съм бог, та да ви дам всичко това? Дайте ми ги вие на мене!“
Давайте сега, нещастници, вие, които повярвахте на Антихриста. Давайте му кръвта на изтощените си тела, давайте до последния свой дъх…
… докато има дъх в гърдите ви.
…а в моите няма.
Няма.
Господи, създай отново въздух! Умирам, господи, без въздух!
Ох…
От изохкването нещо се откъртва от гърдите на войводата и той пак поема нагоре по познатата козарска пътека.