… Цяла седмица продължава тревненският събор, отче, ти сигур знаеш това. Идва много свят. И не само от нашите колиби, ами от Габровските, Дряновските и Килифарските колиби. И много отвъдненци идват. Отвъд в Трявна викаме на земята отвъд Балкана, защото нам, на тревненци, тя пада отвъд планината. Казваме им още и романци, а земята Романия, тъй е останало от старо време… Та на тоя събор цяла Трявна ехти от свирните на гъдулки, гайди и кавали. И от песни, защото са гласовити нашите тревненци, като викнат, сторва ти се, че цялата планина огласят. А хората се люлеят от сутрин до вечер. Голямо изкушение е, отче игумене; да гледаш как се вие моминско хоро. Ситно тропат тънконогите тревненки, нашироко се развива „колибарското хоро“, че има в Трявна две хора — „селско“, сиреч тревненско, и колибарско. И на двете хора едни игри се играят, и право да ти кажа, отче игумене, май че колибарките по-хубаво играят, по им са кръшни телата, макар че лицата им са по-загорели. И колибарските момци са по-добри играчи, даже някой от тях ги викат за хоро-води на „селското“ хоро… Какво да ти разправям за играта, ти си бил млад, и ти си тропал разни хора — „на едната страна“, „на двете страни“ … Има една игра, „искийската“, виж, нея всеки не може да я играе, трудна е за игране … Как да не прегреши човек и да не попрекали в виенето по време на тревненския събор? А пийнеш ли, изкушенията сами идват при тебе, иска ти се от всичко да опиташ, и най-вече от забранения плод. Понякога, като прежумиш, си готов и нахапана ябълка да опиташ… Тя не е за разправяне, отче игумене, ами по-добре продължавай да ме поучаваш, все може да има някаква полза от това. Пък и да няма полза, поне вреда няма да има. Хубаво хоратиш, отче, много хубаво хоратиш…
- … Не се отвръщавай от нищетата, нито от човешкото озлобление или унижение, нито от нещо друго такова, което мислиш да е неудобно и което би ти създавало огорчения.
Чакай, чакай, отче игумене! Тук са заплетени разни работи. Да не се отвръщам от нищетата, това го разбирам и приемам, но да търпя човешкото озлобление и унижение? Доста съм търпял, доста унижения съм гледал по тая заробена българска земя. Най-често, отче, се озлобяват страдалците. Страдат, страдат и се озлобяват. Но не проявяват злобата си към истинските причинители на нещастията си, сиреч управниците османлии, а се нахвърлят един на друг, един страдалец на друг. Християнски ли е това?
Поучение:
— … Като монах и ще гладуваш, и ще жадуваш, и ще бъдеш гол, и ще бъдеш укоряван, и унижаван, и гонен, и клеветен, и обременяван с много други скърби.
— Ей, отче игумене! Чуваш ли ме? То по-добре, че не чуваш. Ами тогава кой ще ме чуе и кой ще ми каже защо да ставам монах, щом ще живея както досега — и гладен, и жаден, и гонен… Не искам вече да бъда гонен, отче? Не искам, не искам, не искам … Разни поучения:
- … да бъдеш като скала, твърда опора срещу врага, камък на търпението.
- … да бъдеш източник на утеха, подател на сили.
- … да бъдеш сподвижник на мъжеството. Дяконът:
— Да внииимааавааамеее! Войводата:
— Внимавайте всички! Слушайте! И ти, отче, отпуши си ушите най-сетне! Не искам да ставам монах. Не искааам! Женен съм, вчера се ожених. Син чакам. Може и дъщеря да е, но най-важното, че ще имам потомък. Няма да изсъхне коренът ми в скалистия Балкан…
Игуменът:
— Анатема! Дяконът:
— Анатема!
Изпищява от престараване и някакво хилаво момче — четецът-послушник:
— Анатема!
И той отново побягва:
Някой злобно просъсква над него:
— Къде се затече, даскале? Не знаеш ли, че лисицата, колкото и да бяга, най-подир пак достига дукяна на на кожухарина?
Млък, куче семе! Не съм лисица, никога не съм бил лисица. Може да съм ранен вълк, може и мечка стръвница да съм…
Но невидимият словесен издайник пак се обажда:
— Мечите и вълчите кожи са по-скъпи. Ела тогава, де! Ела да уловиш жив вълк за опашката! А-аа! Глътна ли си езика!
Вълю кехая дълго слухтя около каменната колиба. Несвързаните думи на ранения войвода вместо да го успокоят, още повече го объркаха. Ами ако му е мръднала чивията на даскала? Как тогава ще го убеди да излезе от колибата?
Като се навеждаше и приклякаше, за да занича по-добре, кехаята усещаше тежестта на златото около кръста си — бе препасал широк кемер под пояса си. Но тази, тежест вместо да му спъва вървежа, правеше го по-пъргав и по-жилав. Още два кемера ще препаше … Той даже знаеше мястото, където те щяха да легнат — отгоре, над първия кемер, където сега нещо му хладнее.
Но и тия хладни пояси не му пречеха. Не мислеше за тях, имаше си други тревоги. И сега в Балкана никой не трябваше да се усъмни, че той е издайникът. Знаеше какво го очаква, ако се разчуе — ще пръкне след някоя друга година нов войвода, а може и от друг Балкан да се прехвърли прочут войвода с дружината си и първата му работа ще е да го намери. Колко страхотии се разправят за наказване на издайници… На глогов ръжен ги печели — като телета над буен огън. Или ги заравяли живи. Някои ги мъчели дни наред с нажежено желязо, докато останат без сили да викат от болките, после ги захвърляли в пропаст или глух дол …