Тези разкази не оживяваха в съзнанието на Вълю кехая с образи, те бяха само думи — страшни, внушаващи ужас, но все пак думи, които минаваха покрай него.
В колибата войводата притихна.
Кехаята отиде до вратата и се надигна на пръсти, надзърна през горния процеп.
Нищо не видя и глухият гняв, който носеше в себе си към войводата — от предаването на дружината, започна да го задушава. Това беше тъмното, оживяващо нощем чувство на страх, че може да се случи нещо непредвидено и вместо той да продаде войводата, него да продадат. Понякога до петляно време се мяташе в постелята и осъмваше с мътна глава и с разкаяние — що ли му трябва да залага главата си още един път… Но хладните пояси над пълния с жълтици кемер му напомняха, че трябва да върви докрай. Или цял живот слуга на бейове, или богат кашлъ-сайбия, когото турците ще уважават, защото ще имат полза от него — ще пусне на тоя-оня нещо в ръцете, ще показва чорбаджийско благоволение…
Така подтискаше този тъмен страх и, насъбираше гняв срещу войводата, като че той беше виновен за опасностите, на които се излага.
Никой нямаше да му повярва, ако кажеше, че Тодор войвода сам го подтикна да стане издайнйк. А то беше чиста истина… Миналото лято хайдутите се появиха при неговата къшла. Дотогава само беше чувал за тях, но сега дойде и неговият ред да им даде агнета сугарета. Настаниха се на поляната пред къшлата, накладоха буен огън и дядо Кутю запретна ръкави — докато момчетата си чистеха пищовите и пушките и сипваха нов барут на подсилите, той одра четири агнета. На трима хайдути се падаше по едно агне. И започваха да въртят агнетата на шиш. През цялото време Тодор войвода лежеше по гръб в единия край на поляната. Гласът му не се чу. Лежеше си там мирно и тихо и гледаше небето. Вълю кехая му се чудеше — как тъй такъв млад мъж, има-няма тридесет и пет-шест години, е станал войвода, а Кутю Байрактар си е пак байрактар? Сигурно има нещо, дето е накарало стария байрактар да му отстъпи мястото си… Докато кехаята гадаеше за хайдутите кое-що, първото агне беше опечено. Сложиха второто на шиша. Вече се бе стъмнило, хайдутите дооглозгваха кокалите, когато един от стражите им — той пазеше някъде надолу, към царския път, дотича и съобщи, че е видял да припламва огън край реката. Навярно са потераджии. Едва тогава се чу гласът на Тодор войвода — извика на момчетата си да тръгват.
И тръгнаха. Никой не се сещаше, че агнетата не са платени и че заради хайдутите той, Вълю кехая, трябва да плаща на бея.
Беше тъмно, но кехаята бързо откри войводата по високия овчи калпак и го настигна. Хайдутите вървяха бързо, един зад друг, водеше ги байрактарят.
„Ами парите за агнетата, войводо?“ — улови Вълю кехая даскал Тодора за ръката.
„Друг път като минем, ще ти ги дам!“
„Сега ми ги дай, войводо. Беят може да изпрати човек…“
„Ще го излъжеш. Няма да ти е за първи път.“
„Войводо…“
„Остави ме! Не виждаш ли, че бързаме?“
„Войводо…“
„Ох, да те вземат мътните!“
Войводата спря, извади от пояса голяма кесия и простря дланта на лявата си ръка.
Гърлото на кесията бълваше огън и този огън ослепи кехаята. Той протегна ръце. Ако наблизо имаше пропаст, щеше да грабне кесията с едната ръка, а с другата — да стисне войводата за шията — и в пропастта… Овладя се бързо, пред очите му огънят изгасна и той чу гласа на даскал Тодор:
„На! Вземи! Една жълтица ти стига!“
Оттогава тази жълтица напомняше на Вълю кехая за огъня, който го бе изгорял през онази нощ — той я носеше в пояса си, вързана в края на един пош, като знак за нещо, което не бива да се забравя … И оттогава мразеше войводата — той го бе научил, че много злато може да вземе. Не от неговата кесия, от другаде, но много злато, много, много… Мразеше го и заради друго — че той беше станал причина да се съживят в паметта му думи, кой знае кога, чути: „Мъчно е войвода да станеш, а то пари лесно се печелят.“
Лесно се печелели … майната им на тия, гдето тъй разправят! Да дойдат да видят как се пече човек на глогов ръжен, скрит вътре в него. Награда от турците току-тъй не се получава … Лесно било пари да печелиш. Лесно е войвода да станеш — съберат се десетина луди глави и който е най-луд от тях, им става войвода.