Скоро Яне осъзна колко умно беше постъпил тези дни. Колко предвидливо не беше оставил нещата за по-късно. Една сутрин Велко го сбута и му каза:
- Хайде, тихо ставай и се приготвяй! Тръгваме на път!
- Къде? Какво? - Яне още не се беше разсънил.
- По-тихо! Ставай! Никой нс бива да ни чуе!
Яне стана и навърви навущата си. Макар да беше лято, сутринта беше студена и влажна. Той препаса ятагана и тръгна след Велко. Велко се носеше напред, с леката си стъпка. Той като че ли не ходеше, а летеше и само тук-там докосваше земята. Яне тежко тътрузеше крака след него.
- Войводо, накъде сме тръгнали? Защо така внезапно тръгнахме?
- Не говори глупости! - троснато отвърна Велко. - Трябва да те научим да спиш тихо и леко като котка и да се будиш мигновенно, и ведна
Токораз Memo
186
Ятаган и Меч
га да можеш да действаш! Вече един час ходим, а ти още спиш и си жертва! Така че не мисли за глупости, а помисли за себе си! Освен това сега вече не си каук, така че свали шапката си и си сложи тази - като каза това, Велко му подаде една обикновена кожена шапка, която Яне нахлупи на главата си. Веднага почувства някакво облекчение. Ниската шапка беше много по-лека и много по-лесно се носеше.
- Когато действаш като кесиджия, трябва да си готов да тръгнеш веднага и навсякъде, без да питаш, без да се оплакваш и никой не бива да знае какви са мислите ти и накъде си тръгнал. Помни, когато си кесиджия, ти трябва да си друг човек и никой не трябва да те познава! Може да живееш цял живот с жена и тя да не знае, че си кесиджия и какво правиш. Мен, в селото, в което живея, ме смятат за чалнат. Съселяните ми мислят, че съм с бавен ум и ме съжаляват. Цял живот така живея и дори да ме срещнат и да разберат какво правя, те няма да повярват, за-щото за тях аз съм Дели Велко. Кауците знаят, че съм техен войвода и са сигурни, че съм само това. Те няма да повярват, че съм кесиджия или че съселяните ми ме смятат за чалнат. Цял живот слагам маска пред лицето си и играя роли. Ти ще питаш дали не ми е трудно. Не! Не е трудно! Това не е маска. Това е моята стена и аз съм скрил зад нея същността си. Ти ме познаваш и като кесиджия. Като такъв ме познавате само ти и мама Василка, но дали съм само това?
Яне беше силно заинтересуван от думите на Велко.
- Така ли е, Велко Кесиджи?
- Не, знам! Ти ще кажеш! - каза Велко и загадъчно се усмихна.
Двамата продължиха да вървят мълчаливо почти през целия ден.
Хълмовете и баирите нямаха край. Тъкмо изкачваха някой и Яне вече мислеше, че драпането по баирите е свършило, когато пред тях се разкриваше нов, още по-висок баир. Момчето вече беше престанало да ги брои и да се надява, когато Велко спря. От дългото ходене краката на Яне се бяха подули и обелили.
- Стигнахме ли? - е облекчение и надежда попита Яне. Вече беше започнало да се стъмва и той се чудеше дали няма да останат на крак и цялата вечер. Силите вече го напускаха и му се струваше, че няма да може да изкачи още един баир.
- Ще чакаме! - каза кратко Велко.
Яне въздъхна с облекчение и се отпусна на земята. Имаше нужда от почивка. През целия ден не беше слагал и троха в устата си, но не се беше сетил да вземе храна. В този момент Велко го спаси. Той бръкна в пояса си и извади малка кърпа на сини и бели ленти. В нея той беше загърнал едно сухо парче месо.
Ill том “Хайдут”
187
II глава “Бачкьой “
- Когато кесиджията е на път и няма възможност да яде друго, трябва да носи сушена пастърма. Тя дава много сила, но трябва да сс яде много бавно и дълго да се държи в устата. Така може да не спираш, за да се храниш, и в същото време да вървиш и да изпълняваш задачата си. Пастърмата е храната на кесиджиите.
След тези думи, Велко извади тънката, като жило на оса, кама и с нея отряза едно толкова тънко парченце от пастърмата, че през него можеше да се вижда и го подаде на Яне.
- Сложи го под езика и смучи! - каза той. - Ако искаш бързо много сила, режеш така, на тънко, пастърмата и я смучеш! Ако искаш по-дълго да получаваш сила, режеш дебело парче и го смучеш дълго! Колкого по-суха е пастърмата, толкова по-добре. В себе си тя събира силата на месото. В нея има и много сол, която е много ценна при дълги пътувания, когато се потиш и си в планина или пустиня. Но трябва, докато се суши пастърмата, отначало да се държи на сянка, за да поеме в себе си мрака и силата на нощта, а след това на слънце, за да задържи слънчевите лъчи и топлината. Опитай и усети светлината и топлината, които това месо излъчват!
Яне наистина усети топлина под езика си и нещо го накара да се усмихне.
- Ето, виждаш ли!?
Яне също беше изумен. Всичко, което казваше Велко, беше толкова странно. Той го караше да обръща внимание на толкова обикновени неща, но му ги разкриваше по такъв начин, че Яне всеки път се изумяваше. Велко му разкриваше един свят, за чието съществуване Яне дори не подозираше, но той беше толкова красив и магичен. Никога досега той не се беше сещал, че храна може да съдържа топлина и светлина, а сега това месо го караше да се усмихва. Наистина, само след две-три парченца той се почувства сит. Толкова храна на софрата нямаше да му стигне само за единия зъб, а сега вече беше сит. Велко извади бъклица с вода. След като пийна, Яне се почувства съвсем нахранен.