Вечерта се беше спуснала. Околните хълмове потънаха в мрак и станаха още по-тъмни. Велко направи знак на Яне и двамата тръгнаха в мрака. Кесиджията се движеше бързо и леко. На Яне му беше много трудно и едва го следваше. Когато се изкачиха на един връх, пред тях се разкри странна гледка. Пред очите им се разкриваше цялото поле. Тук-там се виждаха мъждукащи светлини. Това явно бяха селцата в равнината. Там някъде в ниското беше и Боляровия хан. Двамата се спуснаха бързо надолу. На Яне му се струваше, че препускат. Още не беше станало полунощ, а двамата вече бяха стъпили в равнината. Отначало това
Токораз Memo
188
Ятаган и Меч
стана без Яне да разбере, защото планината постепенно премина в по-ниски хълмове. Двамата продължиха да вървят през цялата вечер. На няколко пъти до слуха им достигаше лаят на кучета. Явно минаваха около някакви села или овчарски кошари. Вечерта започна бавно да се оттегля, а небето изсвстля, макар слънцето още да не се виждаше. Чу се и куку-ригането на петли. Сега двамата се намираха до малка горичка. Велко спря и започна да се оглежда.
- Трябва да вървиш тихо и точно зад мен! - каза той. - И не се отклонявай нито на крачка! - като каза това той разчисти едни треви и храсти, при което пред очите им се показа желязна врата. Тя беше толкова добре скрита, че човек можеше да мине съвсем близо до нея и да не я забележи. На вратата имаше голям железен катинар. Велко го отключи и двамата навлязоха в тъмен коридор. Със себе си не носеха светлина. Велко го водеше с твърда стъпка, а Яне го следваше. Вървяха в тесни коридори, които на места бяха толкова ниски, че на големия мъж се налагаше да се навежда. После изкачваха стълби, спускаха се, завиваха наляво или надясно. Явно се намираха в някакво подземие, което беше подобно на лабиринт. Яне беше свикнал, ако мине веднъж по един път, да го запомни и да може да се върне по него, но сега беше сигурен, че не можеше да направи това. Затова следваше Велко още по-внимателно. Стигнаха до много стълби, които се виеха, после коридорът стана все по-тесен. Стълбите също бяха от камък и това донякъде го успокояваше, поне не можеше да се продънят под краката им. Кой знае, ако бяха дървени, в това подземие, колко гнили щяха да бъдат. Струваше му се, че са в подземието от цяла вечност. Вече дори беше забравил, колко е изморен и че от едно денонощие е на крак. Най-накрая Велко отвори някаква врата. Яне го последва. Бяха в нещо като малък зимник. Велко отвори и друга врата и пред очите на Яне се разкри друг свят. Изведнъж се бяха оказали в една стая, а те самите бяха излезли от един долап, вграден в стената, с две големи дървени врати. Яне беше изумен. Влязоха през желязната врата в полето и се оказаха в одая.
Стаята беше голяма. Точно срещу долапа имаше огромен дървен нар, на който свободно можеха да легнат четири големи мъже. Вляво бяха джамовете. Те бяха с ковани решетки и тежки дървени капаци, които се затваряха плътно и не пускаха слънчева светлина. Вляво от прозорците беше вратата. В стаята нямаше нищо излишно. Всичко беше така подредено, като че ли тук не живееше никой, а просто чака своя стопанин. Дали това не беше стаята на Велко Кесиджи?
Велко внимателно затвори вратата на долапа, тази която отваряше пастта на коридора, водещ към лабиринта и двойната врата на долапа. След това се обърна към Яне и каза:
189
III том “Хайдут “
11 глава “Бачкьой”
- Гладен ли си? Жаден ли си?
- Не!
- Тогава се завий с чергите и легни да поспиш, пък аз ще изляза малко да видя какво става! На никого не отваряй и никъде не ходи! Не вдигай шум, защото в другата стая живее едно момче! Разбра ли?
Яне поклати глава. Велко излезе безшумно през вратата, а той се зави с одеало. Помириса тъканото от цветни парцали одеало, което имаше лека миризма на мухъл и влага и му напомняше за родната къща. От колко отдавна не беше спал върху легло. Намести се още веднъж. Топлината и спомените се разляха блажено из тялото му, а краката му олекнаха. Спа дълбоко. Когато се събуди, беше напълно огпочинал и наспан. Стана бавно. От Велко нямаше и следа. Приближи се до джамовете. Капаците бяха толкова плътни, че през тях не пробиваше никаква светлина. Яне търсеше някаква цепнатина, за да види къде се намира. Най-накрая откри дупка от чегъ Това беше единствената пролука. Погледна през нея и пред очите му се разкри чудна гледка. Не знаеше как, но се намираше на втория кат на една къща. Не виждаше, но може би зад гърба му имаше баир, иначе нямаше как от подземието да излязат на втория кат. Или може би с витата каменна стълба се бяха качили догоре? Яне не можеше да гадае, затова реши да разгледа това, което беше пред очите му. А това беше огромен двор, в който нямаше нищо засято. Целият двор беше обрасъл с гъста трева, а в нея бяха пуснати два коня, които свободно пасяха и дори не бяха вързани или поне спънати. Нямаше и нужда, дворът отвсякъде беше ограден с висок дувар, а леко вляво се намираше огромна порта, през която можеше да мине волска кола, натрупана догоре със сено. До голямата дървена порта имаше по-малка врата за хора. Тези врати се правеха, когато минава сам човек, да не се отваря голямата порта. В двора не се мяркаше нито един човек. Тогава Яне насочи погледа си още по-наляво. Там имаше друг голям двор, същият като този пред къщата, в която беше той, но в него имаше голямо движение. Не успя да го разгледа добре, защото дуварът беше прав и висок и скриваше голяма част от другия двор, а слънцето вече залязваше и не се виждаше добре. Освен това дупчицата на чепа не позволяваше да погледне по-нататък. Гладът отново се появи. Яне седна на миндера. Гледаше към дупчицата, която като око на умиращо диво животно бавно помръкваше. Мина много време. Не искаше да стане да се упражнява, защото се чувстваше уморен, а и не знаеше колко път го чака още и кога ще тръгнат. Затова реши да пази силите си. А и Велко го беше предупредил да пази тишина. Искаше да мисли за нещо, което му се беше случило в последните дни, и да си обясни къде се намира, но гладът го превзе. Сега да имаше отнякъде поне едно мъничко парченце пастърма!