Токораз Memo
190
Ятаган и Меч
В този момент дочу странен шум. Той идваше от вратата, през която с Велко бяха влезли - от долапа. Лявото крило, бавно и безшумно, се отвори и Яне щеше да извика от ужас. Вече беше тъмно, но той почувства нечие присъствие, което изпълни стаята. Нещо голямо, подобно по ръст на Велко, безшумно се движеше в мрака. Яне отвори очи, но нищо не видя. Той си спомни как Велко се разтваряше в мрака на нощта. Беше сигурен, че това е кесиджията. Сигурно беше излязъл и сега се връщаше през тайния вход в стаята. Въпреки че беше сигурен, Яне не посмя да се издаде и с най-малък шум или движение. И тогава разбра, че “сянката” го е забелязала. Тя застина и вече никакъв шум и движение не се долавяше в мрака. “Сянката” го гледаше, взираше се в него и го пронизваше с поглед. Яне чувстваше всичко това. Този демон го беше забелязал. Дали беше учуден, изненадан или уплашен, Яне не можеше да каже, но това не беше Велко. Това беше някой друг или нещо друго. Спомни си думите на Василка, че всеки кесиджия има слуги и роби сред света на сенките, които му служат, и духове, които му помагат.
“Кесиджията не е човек, той е същество, което може да добива най-различна форма!”
Тогава Яне помисли, че тя говори за това как Велко беше направил така, че да изглежда нисък, гърбав и сакат. Сега обаче се замисли за нещата от друг ъгъл, защото после бабата беше пояснила: “Той, кесиджията, не просто убива хора. Той участва в една небесна битка и воюва срещу демони и дори срещу самия Дявол!”
Ами ако съществото в стаята не беше човек, а някакъв таласъм или караконджул? Гърбът на Яне настръхна, а космите на ръцете му се изправиха.
- Ако мръднеш, ще умреш! - Яне чу гласа, който беше дълбок и дрезгав, макар и много тих. Това беше глас на човек, свикнал да заповядва, но и свикнал заповедите му да се изпълняват. Но това не беше гласът на Велко. Човекът говореше на турски. Яне го разбра много добре. От одеве той се взираше и се опитваше да види поне малка бяла част от лицето на мъжа. Колкото и да се беше прикрил, все щеше да се вижда лицето му. Нищо обаче не виждаше, нито силует, нито лице.
Яне се чудеше как да реагира и какво да каже. Кой беше човекът? Какво искаше? Турчин ли беше? Дали трябваше да каже, че е гост на Велко, или да не си признава, че го познава? Кое беше правилното?
Яне се сети за ятагана си. Беше го откачил от силяха си и го беше оставил близо до стената. Бавно плъзна ръката си към стената. Не беше решил какво да прави, но предпочиташе ръката му да държи кокалена-та дръжка на ятагана. Плъзгаше бавно ръката си и в този момент почувства леденото острие върху гръкляна си.