191
III том “Хайдут”
II глава “Бачкъой”
- Мръднеш ли си мъртъв! - тихо изхриптя гласът.
- Аз съм Яне!
- Не ме интересува! Мълчи!
Яне реши да заговори човека. Така щеше да разбере кой е той и какво иска. С това искаше да покаже на човека, че няма лоши намерения. Реши да отвлича вниманието на “сянката”, за да може да се доближи до дръжката на ятагана. В този момент острието се вряза по-силно в гръкляна му.
- Казах! Не мърдай!
Отдолу, някъде отдалеч, се чуха стъпки. Навън имаше дървена стълба и някой се качваше по нея. Не беше сам. Яне различи стъпките на двама души. Обзе го надежда, а после отчаяние. Това можеше да е добро, но можеше да и е лошо. Яне можеше да не доживее помощта. Да извика ли или да се спотаява? Какво да прави?
Хората стояха пред вратата и нещо си говореха. Напрежението нарастваше, а Яне се молеше хората да влязат по-бързо. Най-накрая това стана. Вратата тихо се отвори. Главата на Яне беше обърната, така че не можеше да вижда вратата, въпреки това беше сигурен, че това е Велко Кесиджи.
- Кой е? - попита тихо Яне.
Беше усетил нечие чуждо присъствие. Яне очакваше нападението на мъжа и се чудеше, ако го освободи, с какво може да бъде полезен на Велко. Първо щеше да скочи към стената и да сграбчи ятагана, само че след това не знаеше какво точно да прави. В стаята цареше пълен мрак. Дори навън да имаше някаква светлина, плътните дървени капаци я спираха и в стаята цареше гъст лепкав мрак. Дори да извадеше ятагана, едва ли щеше да посмее да нанесе удар. В този мрак можеше да уцели както нападателя, така и Велко. Можеше дори себе си да нарани.
Докато Яне мислеше всичко това, нападателят заговори и така го изненада. Той явно не готвеше нападение.
- Дур азънджък, Велко кехая*! Тук има някакъв човек! Сигурно готви засада!
Яне разбираше всяка дума, която “сянката” произнасяше. Той го беше взел за нападател. Явно беше поканен и добре познаваше Велко.
- Пусни го, ефенди кесиджи! Не го наранявай, той е мой ученик!
- Не знаех, че имаш ученик, Велко Кесиджи!
- Той е отскоро. А иначе имам двама ученика, ага. Искам да поговоря с теб за единия, а освен това и по нашите си работи. Носиш ли двата документа, за които говорихме?
*Спри за малко, чакай, Велко кехая!
Токораз Memo
192
Ятаган и Меч
- Нося ги, ага!
Двамата говореха на турски и Яне разбираше всичко. После Велко зачатка с кремък. Яне видя как искричката попадна в праханта. Това беше гъба, с мрежеста структура, кисната в бича урина. Тя пое искричката, която “затича” по власинките на праханта и скоро се разгоря. О г пламъчето Велко запали една свещ. Тя освети стаята в бледа светлина. И тогава Яне го видя. Ето защо не го беше виждал в тъмното. Мъжът беше с черна като махагон кожа. Гой беше арап, но от тези най-черните. Сега, когато светеше и той премахна кърпата, която закриваше лицето му, отдолу се показваха червени месести устни, а когато говореше белите му зъби лъсваха.
Сега вече Яне можеше по-подробно да огледа мъжа. Той беше едър, разбира се, малко по-дребен от Велко, но не по-малко впечатляващ от учителя му.
Мъжете седнаха на земята с кръстосани крака. Арапът подаде на Велко един кожен цилиндър. После двамата поговориха още малко. След това човекът стана и си тръгна отново през вратата в долапа. Преди да излезе, той огледа Яне, като че ли да го запомни. Яне също запомни тази среща завинаги.
Когато арапинът кесиджия си тръгна, любопитството на Яне съвсем се изостри. Момчето се приближи до Велко, който явно се готвеше да спи и го попита:
- Това кесиджия ли беше, Велко ага?
-Да!
- Нали казахте, че кесиджии никога не се събират?!
- Така е, но от известно време се замислям върху това, как ли би изглеждала цяла чета съставена само от кесиджии. Представи си цяла армия изградена от кесиджии. Затова аз смятам след време може би всички кауци да бъдат кесиджии. Това сигурно няма да стане по мое време. Може би, когато ти ще си войвода на кауците, ще стане. Затова реших да подготвя не един, а двама кесиджии. Мощта на такава чета ми се струва толкова голяма, че дори аз не мога да си представя колко голямо и страшно нещо ще е.
- Кой е другият ви ученик?
- Това не те интересува! Ставай да се упражняваме!
- Но, аз мислих че ще лягате.
Яне остана в стаята още няколко дни. Не излизаше никъде и само понякога, когато оставаше сам, гледаше през дупката в капака. Велко настояваше да се упражняват, но вече не въртеше ятагана и не се биеха с ками, а само се бореха. През втория ден в стаята, за голямо учудване на Яне, влезе баба Василка. Тя носеше много черги, които застлаха една
Ill том “Хайдут
193
IIглава “Бачкьой”
върху друга на пода и така се бореха на меко върху гях. Освен това Василка всеки ден по три пъти му носеше храна. Обилна и много вкусна, храната го накара да се чувства здрав и силен.