Яне се замисли. Чак сега разбра защо Велко и арапинът могат да изчезват и да се разтварят в тъмното. Така и не можеше да определи и да “смели” всичко, което бабата му беше казала.
След няколко сутрини Велко смушка Яне и му каза:
- Ставай!
Той отвори очи и видя, че е още тъмно. Все още в просъница попита:
- Какво? Какво става?
Велко се намръщи. Момчето явно още не се беше научило да се събужда като кесиджия. Отвън се чуха тихи стъпки. На вратата се почука. Беше Василка. Тримата излязоха през вратата на долапа и после през коридора. Този път жената беше взела борина и Яне успя да огледа мно-
Ill том “Хайдут
197
IIглава “Бачкьой”
гобройните тунели в подземието. Отвориха желязната врата и пак се оказаха на поляната. Все още беше тъмно. Жената започна да говори, а Велко и Яне се съблякоха съвсем голи. Яне се притесняваше и срамуваше, но Велко почти го застави. После момчето правеше това, което ЕЗел-ко правеше, и го следваше през цялото време. Най-накрая двамата легнаха и започнаха да се търкалят из тревата. Тя беше росна и скоро Яне целият беше изкъпан от росната вода. После Василка продължи да изпълнява магиите си, а Велко се облече. Яне понечи да направи същото, но мъжът го спря.
- Това е за сила! - каза Велко. - Но не обикновена, а свръхсила! Бъди готов! Утре тръгваме! Ти вече си побеждавал веднъж на Четиридесетте извора, нали?
Без да каже нищо Яне само кимна с глава.
- Сега Василка иска да направиш последното нещо, за да се увери, че от теб ще излезе кесиджия.
- Какво е то, Велко Кесиджи?
- Тя ще ти каже. Само да знаеш, че отначало и аз прескачах къпина.
Яне се изуми. Наистина скоро Василка го отведе до една къпина, която беше доста висока и го накара да я прескочи. Това съвсем не беше лесна работа. Той неведнъж се беше закачал в такъв храст и знаеше колко лошо се забиваха късите му остри бодли. Долу под баира, под Боляровия хан, имаше голяма къпина, висока колкото къща на два ката. Майка му много обичаше малките черни сладки плодове. Тя караше баща му да носи една дървена стълба, която опираха направо на храста. После се качваше по нея и така можеше да остане цял ден. Един ден баща му пак метна стълбата върху храста, а майка му береше. Изведнъж се чу страшен вик. Майка му беше паднала в средата на огромния храст. Кривите, като котешки нокти, трънчета бяха закачили роклята и сукмана й, а белите й крака безпомощно махаха в средата на къпината. Храстът беше толкова голям и гъст, че майка му висеше във въздуха. Сукманът й беше вдигат високо и скриваше очите й. Тя крещеше за помощ, а баща му се превиваше от смях на земята. Той правеше това и защото знаеше, че няма как тя да го види. Но дори когато се опита, той не можа да й помогне. Така децата и бащата бяха много развеселени този ден, а майка му беше цялата надрана и ги гледаше лошо. Тъй като роклята и фустата й се бяха вдигнали над главата, тя не ги беше видяла, но сигурно ги беше чула. Тя хем молеше за помощ, хем не искаше друг човек да я вижда така. Така че изваждането й от къпината продължи много дълго и трябваше да го направят само Яне, Петко и баща им. Момчетата и баща им също бяха надрани, но това беше нищо в сравнение с майка им.
Токораз Memo
198
Ятаган и Меч
Яне помнеше колко лошо надрана беше майка му и сега се намръщи. Засили се и скочи с всичка сила, след което се претърколи във въздуха и се приземи на крака.
- Той го прескочи без въобще да докосне храста! - каза жената.
- Скочи по-високо от мен - каза Велко.
Яне реши да попита за ритуала.
- Защо трябваше да прескоча къпина?
- Тя ще ти каже! И се обличай по-бързо, някой да не ни види!
Яне се обличаше, а старата жена му говореше:
- В началото Бог направил първите хора много дребни и ниски - джуджета. Те не можели да обработват земята и ставали жертва на животните. След като изчезнали от земята Бог направил великаните - хора високи над три метра, е огромни глави. Те се наричат исполини, елини, лати-ни, жидове, къпинци. Те живеели в планинските пещери и се хранели със сурово месо. Гласовете им били толкова силни, че можели да разговарят помежду си от далечни планински върхове. Те не се бояли от гръмотевиците и влизали в люти битки със змейовете. Единствената заплаха за живота им била къпината. Поради високия си ръст и тромавата си походка, исполините се спъвали в храстите на къпината, падали и умирали. Затова били принудени да й принасят жертви и давали курбан. Бог видял, че тези хора не са пригодни за земните условия и също ги унищожил. Накрая той създал средния човек и го опасал на кръста с пояс.