Токораз Memo
24
Ятаган и Меч
до момче, което явно отстъпваше по сила на техния майстор, беше успяло да го събори. Всички те бяха изпитвали силата и коравата десница на майстора. Той обичаше да се бори и те често ставаха жертви на желанието му да побеждава, както и на гнева му. Сега те бяха радостни, защото някакво момче беше успяло да го постави на мястото му. Все пак за тях всичко това беше игра.
Манол стоеше надвесен над момчето, но то не помръдваше. Лежеше все така неподвижно и безпомощно. Изведнъж ядът на майстора изчезна. Сам не знаеше какво се беше случило с него. Явно неочакваната съпротива на момчето го беше предизвикала. Всичко беше започнало като игра, а сега момчето лежеше безжизнено на земята. “Дано не е мъртво!” - мисълта се мярна само за миг в главата на уста Манол. Не искаше да мисли какво ще стане, ако момчето е мъртво. Хората от хана ги бяха приели добре, хранеха ги, бяха обещали много добри пари, ако издигнат черквата. Какво беше направил? Коравият мъж се наведе над момчето. По лицето му не беше останала и следа от онзи силен, самонадеян мъж, който преди малко се шегуваше. Сега той искаше само едно, всичко това да се размине без последствия. В този момент момчето се раздвижи. Манол беше най-щастливият човек. Всичко се беше разминало.
Майсторът помогна на момчето да се изправи. Мъжете гледаха Яне с възхищение. Той беше победил, макар че за малко щеше да заплати с живота си. Това предизвика тяхното признание и уважение.
- Уплаши ни бе, момче! - каза уста Манол вече много по-спокоен.
От този ден нататък Яне извоюва правото си да работи на строежа на черквата. Дядо му и баща му отначало се дърпаха, но настоятелността на момчето ги принуди да се съгласят. Уста Манол също нямаше избор и се съгласи да го приеме да работи на строежа.
Всички мъже от бригадата го приеха много добре. Момчето наистина беше много чевръсто и не отказваше никаква работа. Скоро то стана всеобщ любимец. Работата му се харесваше и на уста Манол. Майсторът отначало му поръчваше много работа и то тежка. Първото нещо, което Яне вършеше, беше да разтоварва волските коли, пълни с големи сиви плоски каменни плочи. Това беше най-тежката работа. Каменните плочи бяха тежки и ръбести и нараняваха ръцете му. Беше му много тежко, но той не се оплакваше. Мъжете бяха благодарни, че момчето им помага и то в най-тежката работа.
Когато нямаше волски каруци с камъни за разтоварване, Манол научи Яне как с един уред, подобен на тясна тесла, да цепи камъните. Отначало той се справяше много зле. Чапата* ту се измяташе и го удряше,
*чапа - уред, подобен на тясна мотичка, който служи за копаене на камениста почва и за цепене на камъни
Ill том “Хайдут
25
I глава “Боляровия хан
ту не можеше да влезе в камъка. И така той обяви война на тежките сиви плочи. Те бяха изедническата войска, а той, въоръжен е чапа в ръка, се изправи срещу тях. Битката беше тежка и неравна, отначало успехът беше на страната на камъните, но с времето той изгради майсторство и с все по-голяма лекота се справяше с тежките плочи. В края на първия ден на дланта му, с която държеше чапата, не беше останала кожичка. За да продължи, навиваше на ръцете си парцали, които сменяше, кога-то се напояха е кръв. Усещането беше много неприятно, но въпреки това момчето не се отказваше. Мъжете го гледаха, нищо не казваха и само си намигаха. Те все повече го харесваха, уважаваха характера му и това, че се бори и мълчи.
Работата с чапата беше наистина много тежка и изморителна. Ръката му се беше схванала и всеки момент можеше да изпусне чапата и тя да излети, и да удари някого. Яне полагаше големи усилия, за да продължи работата си. Вечер, когато се прибираше, лягаше и веднага заспиваше. Беше толкова уморен, че понякога заспиваше още преди да успее да се нахрани. Спеше като заклан, без да сънува. Един ден майка му каза на баща му:
- Не е ли още малък за толкоз тежка работа? Дюлгерската работа е тежка, а Яне е още малък и слабичък!
Баща му само се усмихна и нищо не каза, но не спря момчето. Дюлгерите бързаха. Черквата трябваше да се построи колкото се може по-бързо, за да не могат турците да спрат строежа й.