След срещата Яне очакваше хората на Кая да го запрат, но това не стана и той започна да се готви за втора среща. Може би щеше да му се размине. В него започна да се процежда някаква надежда, че Кая може въобще да не го види. Много добре знаеше как може да стане това, като откаже да излезе да се бори или като се остави да го победят. Това обаче означаваше да провали плана на Велко, а не знаеше как ще реагира гигантът кесиджия след такова нещо.
Втората борба на Яне беше със същото онова турче, което преди няколко години беше победил. То веднага го позна. Яне го хвана и на него приложи курт капан. Яне беше щастлив, че беше успял да направи техника от Велковите. Турчето беше силно и се опита да издържи, но Яне го натегна още малко. Натискът на българина постепенно се засилваше. Турчинът се стегна и се опита да издържи, на инат, колкото се може повече. Най-накрая турчето не издържа, размаха ръка и силно извика:
- Евала! - което означаваше, че се признава за победен.
Веднага след него тълпата изрева от удоволствие.
- Бимбелов! Бимбелов! - крещяха хората.
Случваше се нещо, което Яне не желаеше. Знаеше, че скоро всички ще говорят за него и за победите му и башпехливанинът ще се заинтересува кой е той. Но не по-малко го потресе това, че хората го взеха за пехливанин от рода на Бимбеловите. Него, Яне Боляров, го бяха нарекли Бимбелов. Дано дядо му не беше наоколо. Всъщност със смъртта на Петко и с неговото бягство, Болярови бяха останали без млади пехливани. Дано дядо му не беше дошъл, защото щеше да потъне в земята от срам, заради него. Яне реши да покаже на хората, че не е от Бимбеловите. В третата среща той вдигна противника си високо над главата си, а след това, по Боляровия начин, го трътна с всичка сила в земята. Мъжът не можеше да се изправи. Дълго време съселяните му помагаха да излезе извън алая. Горкият човек просто се беше изправил пред Яне, когато момчето трябваше да покаже, че не е Бимбелов. Мина и следващата
Ill том “Хайдут”
205
II глава “Бачкьой
гарче, пехливанче.” Едва ли някой щеше да се сети за името му. Всички обаче щяха да разказват за борбата между Велко и Кая. Яне се обърна към двамата пехливани, които сега бяха застанали един срещу друг, и в миг се превърна в един от тълпата. Двамата мъже се гледаха очи в очи. Кая беше огромен, наистина като канара, но Велко не му отстъпваше нито по ръст, нито по-сила. Кая беше по-тежък и в тялото приличаше на огромно буре.
Както се гледаха, мъжете се засилиха един срещу друг и се сблъскаха. Тътенът беше ужасен. Яне беше виждал как два големи коча се засилват един срещу друг и се удрят, но този удар беше много помощен. Така биха се сблъскали бикове или биволи. Звукът беше толкова силен, че Яне сигурно беше затворил очи, защото не видя как Велко се беше оказал на земята. Явно по-тежкото тяло на Кая го беше съборило. Той обаче пъргаво подскочи и отново се оказа на крака. Тълпата отначало съчувствено и уплашено зашумя. Стон се изтръгна от устите на хилядите хора, но после те въздъхнаха с облекчение. След като стъпи на крака, Велко скочи и двамата с Кая се вкопчиха в смъртна хватка. Както беше прикован от гледката, изведнъж някаква силна ръка го хвана за рамото. Яне изтръпна. Сигурно хората на Кая се бяха възползвали от разсейването му и сега идеха да го задържат. Обърна се. Вместо аскер видя, че зад гърба му бе Манол.
- Хайде! - каза байрактарят и дръпна Яне.
Той обаче не искаше да тръгне. За него беше много важно да гледа тази борба. Това сигурно бяха двамата най-силни пехливани в света. Един ден той искаше да бъде на тяхното място. Трябваше да гледа тази борба, това беше най-важното нещо за него. Ръката обаче неумолимо го теглеше назад. Той все повече губеше мястото си и други хора минаваха пред него, като закриваха гледката му. Яне много се ядоса, защото чуваше шумовете от борбата, която беше като сблъсък между два разярени бика. Скоро тълпата се разреди.
- По-бързо, да бягаме! - извика Манол и го пусна.
Сега вече нямаше какво да го притегля назад. Беше ясно, че няма да гледа борбата, явно нещо лошо се беше случило.
- Тичай към конете и се яхай на твоя!
Скоро стигнаха до мястото, където се бяха готвили за борбата. Кара Тозю вече ги чакаше. Той беше оседлал трите коня и дори беше яхнал единия. Когато Манол и Яне се приближиха, той им хвърли поводите, обърна се и препусна. Яне едва смогна да се покачи на стремето и неговият кон се “изстреля” след конете на другите двама мъже. Отначало той нищо не разбираше. Най-накрая му се изясни защо беше всичко. Цялата поляна беше обградена от аскер. Мъжете се насочиха към една