Токораз Memo
206
Ятаган и Меч
група спахии, които нещо си говореха. Изненадата беше голяма и това ги спаси. Докато ги видят, докато свалят пушките да стрелят, тримата прелетяха покрай тях. Яне чу как зад гърба му изпукаха няколко изстрела. Той се приведе така, че главата му се опря до силния и дълъг врат на коня. Това беше един от конете на Велко Кесиджи. Всички те бяха огромни и много силни. Гигантът явно ги избираше специално за себе си, за да могат да носят тежкото му тяло. Скоро прекрасното животно настигна и изпревари конете на Манол и Кара Тозю. Яне не знаеше накъде отиват, но пътят пред тях беше само един и водеше към село Дървен (днес село Червен). Той беше прав като стрела и имаше широки полегати хълмове. Така конят се засилваше надолу и се качваше нагоре. Скоро се обърна и видя потерята от преследвачи. Спахиите бяха тръгнали след тях. Яне се отпусна и се довери на умното и силно животно. Гледаше да не го преумори. Така тримата стигнаха до селото. Препускащите конници привлякоха вниманието на любопитни хора, които бяха останали по къщите си и не бяха отишли на събора на Четиридесетте извора. Сега те наизлизаха, за да видят какво става. Това беше добре, защото щяха да забавят потерята. Когато излязоха от селото, Яне дочу зад гърба си гласа на Манол.
- Надясно!
Той се обърна и видя, че Манол наистина му сочи надясно. Видя пътя, който се извиваше надясно и се качваше нагоре, към скатовете на Ро-допа планина. Той дръпна юздата на коня и така тръгна по пътя, който много добре познаваше, защото това беше пътят, който водеше към село Орешец. Неведнъж беше минавал оттук, когато бяха идвали на лов с пандурската дружина. Сега той тръгна вече по-уверено. До Орешец пътят беше само един. Яне малко намали хода на коня, защото знаеше колко стръмен склон на планината трябва да изкачат. Ако турците не намаляха бяга, щяха да сгрешат, но той не би допуснал да преуморят конете си. Направи знак и на другите двама мъже малко да забавят ход. Те се обърнаха назад и видяха как турците бясно пришпорват конете си.
- Защо забавяме? - попита Кара Тозю.
- Така трябва! Тук баирът е много стръмен, но не се усеща!
Скоро мъжете се скриха зад една извивка на планината. Турците вече не се виждаха. Не се видяха и когато се скриха зад следващия завой. Яне познаваше прекрасно местността. Тук нямаше възможност за изпреварване и пресрещане, така че беше спокоен. Беше се случило точно това, което беше очаквал. Турците бяха преуморили конете си и бяха спрели. Сега важно беше да не спират, макар да се движеха малко по-бавно.
- Накъде сме тръгнали? - попита момчето.
- Към село Врата.
Ill том “Хайдут
207
II глава “Бачкьой
Яне знаеше този път. След Орешец трябваше да продължат по пътя, без да се качват на конете. Така привечер те стигнаха до село Врата. Това беше малко селце. Врата, но към какво? Местността беше чудна. Конете бяха много уморени, затова, когато се стъмни съвсем, тримата слязоха от гърбовете им и ги поведоха на повод. Селото беше много малко, по-скоро махала. Това беше една долина, отвсякъде обградена от високи хълмове, като венец. Но долината не беше като чаша, защото конусовиден връх се издигаше в средата й. Най-високият връх, от обграждащите я, се наричаше Караджов камък и те бяха тръгнали именно натам. Там, до село Врата, ги чакаше Глигорко, който се присъедини към тях.
Докато вървяха, монахът му разказа легендата за хайдут Караджа. Той върлувал из тези балкани, в областта на селата Бачкьой, Яврово, Добралък, чак до Куклен. Хайдут Караджа измислил кауците и от него по-късно ги заел Вълчан войвода. Всъщност кауците ги ушил някой си Пракоски Динчо. От всички места, за зимуване Караджата харесвал само този връх. Затова започнали да го наричат Караджов камък. Той му осигурявал сигурност и защита. Именно тук било мястото, където хайдут Караджа отвел най-лютия враг на раята в целите Родопи - наипи-нът* Ясъоглу. Яеъоглу морял раята в цялата област на Родопите, но Караджа го пленил. А след това го вързал с едно въже през кръста и го провесил от Караджов камък над бездната. Хайдутите отстъпили на двеста крачки и започнали да стрелят един след друг по въжето. Те стреляли бавно и не бързали. Въжето било дебело и когато някой го улучвал, от него се късали върви, а Ясъоглу се полюшвал и пропадал все повече и повече над бездната.
Хората разказват, че Ясъоглу толкова се уплашил, че пребледнял като платно и при всеки изстрел се изпускал в шалварите си. Като втрещен гой гледал към зеещата под краката му бездна, осеяна с остри канари. Наглият доскоро и напет турчин, сега си бил глътнал езика. Той не знаел дали не е по-добре някой от хайдутите да трепне и да го застреля, така както си виси. Това според него било за предпочитане пред ужаса от сполучливия последен изстрел, който щял да скъса няколкото последни конопени върви и да го изпрати надолу в пропастта. Ясъоглу висял и не смеел да диша, защото постоянно чувал как конопените върви се късат и пращят.