- Искендер е Рогатия! Искендер има рога!
Там обаче, на дъното на кладенеца, растяла тръстика и когато след време от нея направили свирка, тя започнала да разказва тайната, която била научила. Така и до днес свирките разказват историята на Искендер, че той имал рога.
И до днес не се знае къде е златната колесница и златото на Искендер. Смята се, че Вълчан войвода е успял да намери пещерата, в която било златото на Искендер и на жреците на бесите. Намерил също и злато от римско и византийско време и сам събрал много злато. Много повече от нас.
Докато вървяха, монахът посочи надясно и каза:
- Виждаш ли ей онзи връх вдясно?
Яне погледна натам. Това беше част от планината, която обграждаше Бслинташ.
- Онази планина се нарича Кръстова гора. Легендата твърди, че някога свети Константин изпратил майка си по стъпките на Спасителя.
*Искендер - персийско и арабско име на Александър Македонски
Токораз Memo
210
Ятаган и Меч
Царица Елена трябвало да събере всичко що е останало като спомен и следи от Христос и неговите ученици. Тя открила мястото на Рождество христово във Витлеем, яслите и Божи гроб, и дори на Голгота успяла да открие Кръста, на който бил разпнат самия наш бог Исус Христос. Той бил много изгнил и от него била останала само една малка част.
Елена тръгнала с кораб да пренесе кръста в Константи новия град, същият този, който днес е наричан Истанбул. Но в Гърция ги нападнали пирати и те били принудени да слязат на брега в Северна Гърция. После, преследвани, навлезли в планината Родопа, за да се скрият. Тук вече разбрали, че поганците ще ги застигнат и заровили Кръста Господен. Това станало точно тук. Затова мястото се нарича Кръстова гора. По-късно на много места започнали да се появяват парченца от Кръста Господен и да се пазят в мощехранилища, но истинският кръст, този на който е бил разпнат Господа наш Исус Христос, се намира някъде тук - и монахът посочи неопределено към планината вдясно.
Докато слушаха всичко това, те бяха стигнали в подножието на Караджов камък. Тримата спънаха конете и ги пуснаха да пасат в една гора, а те самите поеха по стръмна пътека, която без извивки водеше право нагоре, към върха. Отначало на Яне му се струваше, че пътеката е стръмна и няма друго място, откъдето да може да се мине. Скоро обаче тя стана толкова стръмна, че се наложи да драпа на четири крака и ко-гато вече мислеше, че от това по-лошо не може, пътеката свърши и пред краката на първия зейна пропаст.
Яне погледна надолу и замръзна. В тъмнината зееше бездна, по-дълбока и черна от пъкъла. Сега в главата му се върнаха приказките на попа за джендема и за подземния свят. Дали не бяха истина?
Докато гледаше надолу, Манол каза:
- Вижте!
Яне се обърна и видя стотици светещи светлинки. Това беше потерята. Те се бяха разпръснали долу в равното, обикаляха и се движеха.
- Дали знаят къде сме? - попита Яне.
- Сигурно! - промълви Манол.
- Ако се качим на върха, а те го обградят, ще сме загубени! - Яне беше сигурен в това. Знаеше, че стръмният връх е като непристъпна крепост, но пък не даваше път за отстъпление. Долу хората и светлинкитс ставаха все повече и повече.
- За пръв път ни преследва толкова голяма потеря! - каза Кара Тозю.
- Ей, каук! - извика силно Манол.
Четиримата почти лежаха на земята, опитвайки се да се задържат и да не се хлъзнат надолу.
Ill том “Хайдут
211
II глава “Бачкьой”
- Какво става? Защо няма никой на пост? - Манол беше учуден. - Отче Григорие, колко хора са горе? - попита той.
- Всички освен вас тримата и Велко войвода! - сигурно отвърна попът.
- Защо тогава няма никой на пост?
- Не знам! - отвърна попът и на свой ред извика: - Ей, каук!
В мрака отсреща никой не отвърна. Очите на Яне свикнаха и с този мрак и той скоро видя, че от другата страна на пропастта пътеката продължава. Явно там трябваше да бъде постът на кауците.
Мъжете лежаха още доста време.
- Ако са тръгнали по пътеката, скоро ще са тук! - каза Манол. - Яне, тичай най-отзад и гледай да видиш турците дали драпат по нази! Видиш ли светлина, човек или сянка, ела да съобщиш!
Яне отиде най-отзад и започна да гледа. Нищо не виждаше в мрака. През известно време чуваше как мъжете подвикваха, но нищо не се случваше. Мина доста време, заваля лек дъждец, който разкаля стръмната пътека и задържането вече беше много по-трудно. Яне се напрягаше все повече и повече и все по-трудно се задържаше. Вече беше вир вода мокър, когато почувства ръка на рамото си. Обърна се, беше Манол. Той просто каза: