- Вярно, досега никога не сме били нападани от толкова голяма орда! - потвърди и Манол.
Явно не само на Яне правеше впечатление, че са в капан и че са заплашени от гибел.
- Върхът - Велко започна бавно да обяснява - е стръмен и може със съвсем малко хора да се брани от многократно превъзхождащ враг. Досега тук сме водили не една битка и всеки път сме излизали невредими, без пито една жертва. Насам водят четири пътеки, от четирите края на върха. Всяка от тях е стръмна и на някои места трябва да се пълзи. Ко-гато враговете ни тръгнат по една от тях, ние слизаме по другите. Ако врагът се изкачи по две от пътеките, ние слизаме по другите две, защото го виждаме много рано и можем да реагираме. Ако ни нападнат по три от пътеките, ние ще слезем по четвъртата.
- А ако завардят и четирите пътеки и тръгнат по тях нагоре, какво ще правим,войводо?
- Четвъртата пътека е тайна пътека, която знаем само ние. Досега никога преследвачите не са били толкова многобройни, че да посмеят да ни нападнат от всички страни.
- Сега обаче имат тази възможност, войводо! - Яне имаше чувството, че мъжете подценяват врага и ситуацията и са заспали в някакъв сън,
Токораз Memo
214
Ятаган и Меч
който им пречи да видят опасността. Той искаше да ги разтърси. Макар и болен, мислеше по-трезво от тези мъже.
- Само да посмеят! - извика Кара Тозю и се изправи на крака, като размахваше пищов.
Яне гледаше мъжа и му се струваше смешно, че вярва, че може да спре стотици хора с този пищов. Вместо да му се подиграят обаче, другите мъже го последваха и започнаха да сипят люти закани към турците, които нито ги чуваха, нито сс интересуваха от тях. Долу се чуваха песни и музика. Турците се чувстваха сигурни. Те бяха свършили своята работа, бяха затворили кауците в капан и сега нямаше защо да бързат. Колко по-спокойни щяха да се чувстват Кая и Кара Мустафа, ако видеха каква глупост беше обзела хайдутите.
Всички опити на Яне да обърне внимание към опасната ситуация, в която бяха попаднали, завършиха напразно. Мъжете като че ли се веселяха за негова сметка. Утре щеше да бъде грозен ден. Последният ден в неговия живот. Утре, след юруша, щеше да бъде последният ден на кауците. Как беше допуснал да сс стигне до тук? Как беше оставил да го командват луди хора? Вече беше късно! Нищо повече не му оставаше освен утре да се хвърли в битка и да умре по достоен начин. Достоен, но безсмислен! Какво друго му оставаше, освен да се порадва на живота си тази вечер?
Яне млъкна и тази нощ повече не проговори. Учудено слушаше и чак сега започна да разбира.
- Да четем! Да четем! - викаше Кара Тозю. - Стига вече си говорил, Яне!
- Добре, млъквам!
- Ето ги китабите! - каза Велко и извади две книги. - Нека не ги чета аз! Сред нас има хора, които могат да четат по-ясно, по-равно и грамотно от мен! - като каза това, Велко подаде книгите на Теофилакт. Отецът ги взе и се прекръсти, като чс ли държеше в ръце свети книги.
Мъжете бяха забравили за дъжда. Повечето от тях свалиха качулките на ямурлуците си, за да чуват по-добре. Глигорко разпъна един ямурлук над главата на брат си, така че дъждът да не мокри книгите. Друг хвана в ръка свещ и всички се скупчиха около монаха, като направиха нещо като палатка. Буря все така лежеше и сякаш слушаше и разбираше това, което мъжете си говореха. Само по някое време гя се размърд-ваше и тихо ироръмжаваше, за да подскаже, чс и тя слуша.
Теофилакт бавно зачете, а мъжете викаха:
- По-високо! По-високо, нищо нс чуваме!
- Отче, недей да мънкаш, като на литургия! - извика Кара Тозю, с глас като тръбен зов на слон.
Ill том “Хайдут
215
II глава “Бачкьой “
Теофилакт се сконфузи и отново прочете началото, но този път вече по-високо. Личеше си, че му е непривично така да вика, но пък хайдутите бяха доволни. Докаго слушаха написаното, на някои места всички избухваха в утвърдителни реплики, опитваха да обяснят нещо, точно как е било или заявяваха, че са участвали в събитието.
Единствените които мълчаха бяха Яне и Велко. Айше я нямаше на Караджов камък. Его какво четеше Теофилакт:
“Лето господне 1682. Страшен е Вълчан, изкла сички арнаути, дето пренесоха жел гиците при кюлчетата злато и подир зазидаха дупката и счупиха полицата. Сами ги пренесоха и натрупаха в левия ръкав на голямата мара под Игрилото. После гръмнаха коминя и го заринаха о две. А тъй рече Вълчан да видим кой ще разидова кат години… времето… кат марата. И най-окумушлията не ще я намери. Остави вика попе писание без да описваш верния нишан над ода и насреща. Скътай го в улея в дроздовата дупка. Та нявгаш га проводя чиляк да го найде. Мътни са времената. Направи друго писание на кожа за баш нишана и го скътай в пизуля под ямата. Чиляк с двете писания да може да се рахат управи.