- Яне! А, Яне? Имаш ли табанджия или нещо друго, що се гърми с него?
- Нямам, Кара Тозьо!
- Я дръж тогава! - като каза това мъжът му подаде единия от пищовите си.
- Не! Недей! Не го искам! - опита се да възрази Яне и направи това съвсем искрено. Той много добре си спомняше колко лошо стреляше и как се беше представил на изпита.
Докато Кара Тозю се приготвяше и беше в съвсем весело настроение, Яне огледа пищова. С него мъжът му беше дал барутница и няколко кръгли оловни куршума. Опита се да си припомни как точно се стреляше и зареждаше оръжието. От огъня що го гореше, от притеснение или страх, но не се чувстваше сигурен. След това извади ятагана на Кара Мустафа и по примера на Кара Тозю го развъртя малко да загрее ръката си. Днес щеше да се мре! Буря като че ли усещаше напрежението у мъжете и помирисваше пъплещата нагоре сган, защото гърбът й беше настръхнал и втренчено гледаше към пътеката, като че ли очакваше всеки момент от там да се покажат турци.
- Яне! А, Яне! - извика по-силно, отколкото беше нужно Кара Тозю. - Знаеш ли кой беше моят баща? Чувал ли си за него?
Яне не знаеше нищо за Кара Тозю.
- Не! - извика Яне и повдигна рамене.
- Ааа, чувал си! Чувал си! Песни се пеят за него!
След това, с ясен и силен глас, Кара Тозю запя. Гласът му се носеше, като че ли стъпваше по въздуха и се лееше към околните върхове. Яне не беше забелязал колко чист и силен е гласът на Кара Тозю. Може би, защото пееше за баща си, той влагаше още по-голяма сила и чувство и песента обхвана целия Караджов камък. Турците сигурно също чуваха песента. Скоро и другите мъже се включиха и песента като че ли обедини цялата дружина. Всички викаха така все едно, че искат да уплашат
Токораз Memo
230
Ятаган и Меч
и спрат пъплещите нагоре турци. Яне затвори очи и в главата му остана само песента. Всеки мъж чрез гласа си заставаше до останалите и Яне ги виждаше един до друг. Тези мъже бяха силни и достойни. Те бяха готови да умрат и дори в толкова тежък момент гърлата им не се бяха свили от страх и пееха. Тази песен беше изпята отпървом в Странджа - една много по-малка, но не по-малко горда планина. Тя беше създадена там, но сега тук, в Родопите, тя се разгърна и придоби още по-голяма ширина и размах. Яне я беше чувал, но не я знаеше, иначе и той щеше да задерс гърло заедно с останалите. Той беше сигурен, че песента я чуват не само турците, не само планината. Тази песен беше предсмъртна, тя беше толкова силна и чиста, че беше като молитвата на умиращия. Тази песен я чуваше и Бог.
Тилянин вика из Ямбол, из Ямбол край джамията, из Ямбол край Безистена:
- Слушайте, мало и голямо, кой ще се еми наеми,
Вълчана да си улови,
Вълчана страшен хайдутин, султана ша му хариже една ми крина жълтици,
че ми се изясно изпровикна пашата пандаклийския.
Аз ша си Вълчан уловя,
Вълчана страшен хайдутин.
От де е зачул тоз Вълчан и си на Кольо думаше:
- Кольо льо, Кара Кольо льо, нареди Кольо юнаци, точете саби френгии, пълнете пушки бойлии,
че ми се канил пашата, пашата пандаклийския.
Събира пашата потеря, към Бакаджика потегли.
Юнаци всички готови, начело с Вълчан войвода.
Пашата баир наближи,
Вълчан се в него прицели, прицели и го удари.
Ill том “Хайдут “
231
11 глава “Бачкьой”
викна пашата да плаче:
- Дей гиди Вълчан войвода, със него шега не бива, със сабя бръснач разделя, на птиче стреля, удря го, камо ли мен ще изпусне.
Тъкмо свърши песента и последните гласове още се носеха из планината, когато Буря изръмжа и скочи напред по пътеката. Там се забеляза шарена чалма. Кара Тозю изрева и се прикри зад камъните. Яне нямаше време да мисли, но веднага разбра, Кара Тозю беше син на легендарния приятел и байрактар на Вълчан войвода - Кара Колю. Така както Велко беше син на Вълчан, Сотир - на Манол, Теофил и Глигорко - на поп Мартин. Кара Колю наистина беше много известен и за него песни се пееха и за тогава, когато бил войвода на чета и когато станал байрактар на Вълчана. Всъщност кауците бяха четата на Вълчан, но съставена от синовете им. Айше и Диньо сигурно също имаха някаква връзка. Яне не беше сигурен, но Кара Колю май също беше от рода на Бимбеловите.