Сега обаче нямаше време да мисли за това. Няколко турци вече бяха стигнали до пропастта. Яне трескаво стискаше пищова и гледаше към по-възрастния мъж. Той обаче беше вперил поглед напред и не помръдваше. Не даваше никакъв знак за стрелба.
- Да стрелям ли? - попита най-после Яне. Той знаеше, че турцитс няма как да преминат през пропастта, освен ако не носят стълба, но кой щеше да се сети да вземе стълба със себе си на това диво място. И точно тогава проехтяха изстрели. Яне чу как куршум се удари в камъните пред него. Турците ги бяха видели и започваха да стрелят. Яне се сви. Изпита съжаление, че не беше натрупал още малко камъни. Преди малко камъните му сте струваха достатъчни, но сега беше сигурен, че те ще поддадат или ще пропуснат куршумите на турците. Яне знаеше, че турците няма как да преминат през пропастта. Не можеха да прескочат, така че двамата можеха цял ден да стоят тук и да защитават пътеката, без да пуснат някой по нея. Сети се и произнесе молитвата, която дядо му му беше предал през онази нощ в Старата черква: “Господи, помилвай ме, умолявам те да не изпитам мощта на враговете си, с помощта на господа моя бог Исус Христос! Да не чувствам болка и никаква мъка! Амин!” Като свърши, се обърна и видя Велко, който като обезумял се въртеше, мърмореше нещо под носа си и като че ли извършваше някакви заклинания. Друг път би помислил, че Велко се е чалнал, но сега не му беше до смях. Освен това в последно време беше видял твърде много странни неща и чудатости от Велко, за да се подиграва. Велко беше
Токораз Memo
232
Ятаган и Меч
на самия връх. В този момент проехтяха още няколко изстрела, които го накараха да се обърне напред. Погледна Кара Тозю. Той го гледаше с поглед, който би го убил, ако можеше.
- Пожелай смъртта, преди тя да те е пожелала! - силно извика Кара Тозю. - Бъди готов да стреляш!
Яне се наведе напред и погледна през една дупчица, която мъжът го беше подучил как да остави нарочно. Изтръпна! Няколко турци бяха вдигнали стълба от другата страна и се опитваха да я прехвърлят над пропастта. Край! Това беше всичко! Турците бяха подготвени. Сигурно някой от тях вече беше водил битка тук и така те не идваха с празни ръце, а бяха готови да превземат върха. Кауците ги бяха подценили. Яне се беше заразил от самоувереността на останалите хайдути.
- Сега! Стреляй! - извика Кара Тозю.
Яне скочи, изправи гърди пред турците. Вдигна пищова, прицели се в един от турците, който с въже се опитваше да спусне стълбата от другия край на пропастта, и натисна спусъка. Чу се силен гръм. Пищовът “ритна” в ръката му и гъст облак лют дим се оформи пред момчето. Той стоеше и искаше да види дали е убил мъжа. Облакът бързо се разнесе. Тук на върха и най-малкият повей на вятъра отнасяше всичко веднага.
- Какво правиш, Яне?! Скрий се! Ще те убият! - крещеше Кара Тозю някъде отляво, но ушите му, от изстрела и треската, го караха да го чува някъде отдалеч. Когато димът се разсея, той го видя. Турчинът, в който се беше прицелил и стрелял, беше цял и невредим. Той все така продължаваше да се опитва да спусне въжето и стълбата.
Яне клекна и отново се скри. Не беше успял да убие врага, но пък и не беше станал убиец. Обзе го някакво спокойствие.
- Зареждай! Зареждай! - крещеше Кара Тозю и някак машинално Яне започна да зарежда пищова, но вече му беше безразлично. Той вече знаеше, че те са мъртви. Колкото и да убият, те нямаше да замръкнат тази вечер. Защо беше всичко това? Тази съпротива беше безсмислена! Зареждаше пищова като мъртвец, а мислите му го водеха към Боляровия хан, към баба му, майка му, дядо му, баща му и към Петко. И към слънцето и топлината. Не му било съдено да живее дълго, не му било отредено да стане достоен мъж от Болярови ге!
- Готов ли си? Зареди ли? - крещеше Кара Тозю. - Стреляш и тичаш напред! Чу ли? Кимни с глава!
Яне чуваше Кара Тозю, но не разбираше добре думите му. Той ги чуваше, но смисълът им като че ли не можеше да пробие в съзнанието му.
- Разбра ли, бе? Кимни с глава, ако си разбрал!
Яне не разбираше, но кимна. Кара Тозю само това беше чакал. Той се изправи и гръмна с пушката напред. Голям облак дим затули пътеката
Ill том “Хайдут
233
IIглава “Бачкьой”
чак до пропастта. Старият хайдут хвърли пушката, грабна в ръка пищова, а в другата - гол ятаган и се втурна напред по пътеката. Яне гледаше как мъжът отива на явна гибел и се чудеше какво става. Някаква сила го беше приковала към земята и краката му не можеха да направят и крачка напред. Кара Тозю - синът на Кара Колю, крещеше и летеше към врага. Яне очакваше всеки момент той да полети към пропастта. Той обаче спря, изгърмя още един изстрел към врага, а после хвана края на стълбата, който беше “стъпил” от тяхната страна на пътеката и се опита да я вдигне. Чак сега Яне проумя какво става и каква е целта на по-стария от него каук. Турците също разбраха какво цели мъжа. Те скочиха да натискат стълбата отгоре, за да натежат и мъжа да не може да я бутне в дерето. Кара Тозю обаче вече беше започнал да я вдига. Така ръцете на всички бяха заети и никой не можеше да извади оръжие и да стреля по врага, който беше съвсем близо през пропастта. Кара Тозю и турците се напрягаха и се гледаха, а бяха толкова близо едни до други. Както си държеше стълбата, едва сега мъжът осъзна, че е сам. Той учудено се огледа и като видя Яне, започна да крещи: