- Идвай да помогнеш! - в същото време тежко пъшкаше, защото няколко турчина натискаха отсреща, а един от тях дори тръгна по стълбата. Той беше с гол ятаган в ръка и внимателно, но бързо, се придвижваше по стъпалата. Колкото по-напред минаваше турчинът, толкова по-тежко ставаше на Кара Тозю.
Чак сега Яне се почувства готов и се втурна напред. Той хвана стълбата до мъжа. Двамата се напрегнаха. Турчинът осъзнаваше какво става и беше наясно, че ако не бърза, след малко ще полети надолу. Той се беше опулил и захапа със зъби ятагана, за да може по-бързо да се движи напред. Яне го виждаше вече съвсем близо. Дори чувстваше дъха му. Турчинът вече беше съвсем близо, той хвана ятагана в ръка и тръгна да замахва. Или те, или той. Яне напрегна последни сили и двамата с Кара Тозю избутаха стълбата. Последното нещо, което видя, беше ятаганът, който се спусна и удари земята до тях, а мъжът, със страшен рев, полетя надолу. Стълбата падаше след него и след няколко завъртания и удари, се разби в земята. Потераджиите бяха потресени не само от смъртта на другаря си, а и от вледеняващия кръвта вик. Известно време те стояха и гледаха надолу и като че ли бяха забравили за Яне и за Кара Тозю.
Двамата мъже използваха този миг и тичешком се прибраха зад укритията си.
Вече беше обед, а турците от страната на Яне само тук-там изпращаха по някой изстрел към двамата мъже. На другите места битката беше много по-люта. Яне беше изнурен до краен предел. Миговете се сляха в часове. Стоеше и вече не чувстваше какво става. По някое време при
Токораз Memo
234
Ятаган и Меч
тях дотича Велко. Той извика:
- Бъдете готови да отстъпите! Сега!
Яне едва се изправи на крака и видя колко е мрачно. Тримата тичаха към огъня на върха. Турците нямаше как да прескочат пропастта, така че нямаше как да ги последват, но пък можеха да стрелят в гърбовете им. Затова те се бяха снишили и бягаха ту наляво, ту надясно.
Когато стигнаха до огъня, Яне видя колко тежко е положението на другите подстъпи към върха. Турците вече бяха отблъснали защитниците и те бранеха вече самия връх.
- Какво ще правим, войводо? - крещеше Кара Тозю.
- Намерих изход, но трябва да отстъпим, без да дадем жертви! - отвърна му Велко.
- Накъде да отстъпим? - попита синът на Кара Колю. - Тук няма друг изход освен при Свети Петър - каза той и с поглед посочи нагоре, към започващото да се смрачава небе.
- Има някъде!
Той заведе мъжете дотам, където доскоро беше горял огънят. Там имаше дълго въже.
- Сложете тук-там възли на въжето и пригответе много борини! - след като каза това, Велко се втурна да помага на защитниците.
Те бяха в тежко положение. Турците вече ги отблъскваха. Изведнъж се видя Диньо, който бясно размахваше ятагана срещу голяма група ог атакуващите. Той се въртеше и успяваше някак да се защити. Яне искаше да помогне на Кара Тозю да слагат възли по въжето, но гледката на биещите се мъже неудържимо привличаше вниманието му. Тогава се случи нещо, което го накара да извика. Турците се скупчиха около Диньо и над него се кръстосаха десетки ятагани. Яне извика, скочи напред и бясно започна да маха с ятагана срещу турците. Те се обърнаха и може би това им попречи да насекат тялото на циганина на дребни парченца. Включването на Яне като че ли вкара нов импулс в битката на защитниците.
- Сега е моментът да отстъпим! - извика Велко.
Защитниците тъкмо бяха тръгнали напред и се готвеха да изтласкат прииждащите по пътеките нападатели. Велко знаеше, че това няма да продължи дълго и сега е шансът им да се измъкнат. Гигантът скочи и се затича към Кара Тозю. След малко другите ги последваха. Яне хвана Диньо, който лежеше в огромна локва кръв и го замъкна натам. Мъжете тичаха и един след друг изчезваха някъде. Когато Яне довлече Диньо, видя как Кара Тозю почти насила набу гва един от братята в някаква дупка.
Преди сам да се шмугне в дупката, Кара Тозю погледна Яне, който влачеше Диньо и извика:
Ill том “Хайдут