Изведнъж въжето се разклати. Явно Манол също се спускаше. Яне се забърза, но отново усети онази слабост в ръцете си. Той все още беше трескав. Не беше ял от два дни. В ушите му изтрещяха няколко изстрела. Въжето силно се разклати, толкова силно, че Яне за малко щеше да полети надолу. Едва успя да се задържи. Толкова силно се клатеше въжето, че не можеше бързо да се спусне, както желаеше. Явно турците стреляха в дупката на пещерата. Докато висеше на въжето, той беше уязвим. Яне се забърза надолу. След малко въжето се успокои, но в този момент нещо голямо и черно прелетя покрай него, като за малко не го удари и се разби долу. Беше толкова тъмно, че не можа да види какво е, а и сега нямаше време за това. Ако това, което профуча покрай него, беше Манол, това означаваше, че турците го бяха простреляли и той вече беше мъртъв. Сега беше неговият ред. Яне се спусна така, че ръцете му се “запалиха”. Сега възлите, които Кара Тозю беше направил, вместо да му помагат, го забавяха. По някое време частица на надежда се появи в главата му. Може би това, което беше прелетяло, беше камък или нещо хвърлено от турците. Може би вместо да стрелят, те бяха ре-шили да ги замерят с камъни. Трябваше да бърза. Спусна се още по-бързо. Може би затова не успя да види пода и се приземи тежко, като падна. Сега трябваше да бяга и по-бързо да се махне от тук. В този момент някаква светлина се приближи към него.
- Бързо! Бързо! - чу вик и една силна ръка го подхвана под мишницата.
Яне се остави и последва мъжа. Това беше Кара Тозю. Той остави
Яне и се върна, намаза нещо на въжето и след това го подпали. Явно въжето трябваше да бъде изгорено, за да не могат турците да се спуснат по него. Освен това дори турците да имаха собствено въже, те нямаше да посмеят да го спуснат, докато това гори.
- Манол, горе е Манол! - извика Яне. Той изпита ужас, че Кара Тозю може да подпали въжето, докато Манол е още горе и така да “отсече” пътя му за спускане.
Кара Тозю се обърна към Яне и двамата се видяха очи в очи.
- Манол! - промълви Яне.
- Не! - каза съвсем тихо Кара Тозю и поклати глава, а голямата му шапка каук се разклати. Като че ли с нея той посочи вдясно. Яне се обърна и го видя. Там, на пода, лежеше полуразмазан Манол. По това как бяха извити крайниците му личеше, че е мъртъв. Над него се беше
Токораз Memo
238
Ятаган и Меч
надвесил Теофилакт, който изнасяше опело, а Сотир плачеше над мъртвото тяло на баща си. Яне също се приближи и погледна лицето на мъртвия мъж. Дали той имаше вина за тази смърт? Манол сам беше избрал да го пусне пред себе си. Дали ако беше останал последен нямаше сега да е на мястото на уста Манол байрактар?
Кара Тозю беше заел позиция до въжето и чакаше да не би някой да се спусне по него. Горящото въже осветяваше пещерата, която беше като огромен каменен купол. След като свърши опелото, Велко и Яне веднага изкопаха дупка, в която положиха мъртвото тяло на Манол. Сотир остана до рохката купчина пръст на гроба.
- Буря, къде е Буря? - сети се Яне.
От мрака веднага се появи кучката. Тя весело махаше с опашка, явно не разбираше това, което се беше случило, и беше щастлива, че Яне се е сетил за нея. Мъжете сигурно я бяха вързали за въжето и я бяха спуснали в дупката, преди да са притеснени от турците. Яне се сети как кучката я беше страх да минава по въжения мост в Бачкьой. Добре че я беше научил.
След като се видя, че въжето изгоря някъде нагоре, дружината тръгна навътре. Пещерата беше огромна - цял подземен свят. Докато вървяха, Яне си спомняше думите на Глигорко за подземния свят и сега разбираше откъде идват легендите. Пещерата беше толкова голяма, че сигурно целият Караджов камък отвътре беше кух. Дали нивото, на което се намираха, бе по-ниско от равнината, или ако повървяха настрани, нямаше да излязат през някоя водоравна пещера? Групата вървя дълго време и на Яне му стана ясно, че вертикалната пещера от върха на Караджов камък се спуска под нивото на върха. Сега те се намираха някъде дълбоко под земята.
По заповед на Велко Яне вървеше последен. Той трябваше да внимава и да гледа Сотир да не изостане. От одеве момчето, което съвсем скоро беше загубило баща си, искаше да изостане и си личеше, че не е на себе си. Теофил също не се чувстваше добре, заради смъртта на Григорий, но той не можеше да изостане, защото двамата с Кара Тозю бяха направили носилка, върху която ни жив, ни умрял лежеше Диньо, с отрязана ръка. Велко беше спрял кръвта да тече от грозната рана, като с борината беше обгорил рамото. Теофил му беше помагал. От болката и писъците Диньо беше загубил съзнание и сега само от време на време простенваше.