Най-накрая Велко направи знак да спрат. Запалиха огън с каквото имаха под ръка. Събраха няколко факли и така се получи огън. Пещерата беше много студена. Яне беше останал без ямурлук, но Сотир му по
Ill том “Хайдут”
239
II глава “Бачкьой”
даде този на баща си. Всички се скупчиха около огъня. Яне отново започна да трепери.
- Оживяхме, войводо! - каза Кара Тозю.
- Все още не е сигурно! - каза Теофил.
- Дадохме скъпи жертви! - отвърна Велко.
Чак сега Яне разбра защо Велко и останалите бяха толкова спокойни. Ето каква била тайната на Караджов камък.
- Съберете се около мен! - каза Велко.
Мъжете се скупчиха около огъня, така че по-добре да чуват войводата.
- В момента навън е вечер. Турците няма да посмеят да ни преследват през нощта. Те ще тръгнат след нас чак по светло, ако въобще посмеят да тръгнат. Знаете, че тях ги е страх от джендема и смятат, че той е точно тук. Аз не съм сигурен, че не е така. Тук цялата местност е изпълнена с отвесни дупки и пещери, които според някои отдолу са съединени. Смята се, че някъде има толкова голяма пещера, че в нея може да се помести цял град като Филибе. Аз единствен познавам тези пещери. Смятам да тръгна веднага, макар че съм много уморен и не съм спал от два дни.
Яне слушаше думите на войводата и разбра как Велко беше успял да ги изпревари и се беше появил преди тях на върха на Караджов камък.
- Ще починем тук малко по-дълго и след това ще тръгнем. Още на входа на пещерата ще се разделим. Яне и Диньо са зле, ако Василка не ги види, сигурно ще умрат!
Яне се опули. Той не се чувстваше чак толкова зле, но Диньо наистина беше в тежко положение.
- Войводо, у нас ли са китабите за съкровището на Вълчан? - попита Кара Тозю.
- Да! - Велко ги извади и ги показа.
- Поне да знаем, че другарите ни не умряха напразно! Двамата с Теофил трябва да си припомните всичко, което поп Мартин и Вълчан са ви казвали. Като слушах написаното не съм сигурен, че без допълнителни указания можем да намерим съкровищата.
- Освен това - каза Велко - нашият байрактар Манол е мъртъв. Байрактар. на негово място, ще стане Кара Тозю, така както баща му беше байрактар на Вълчан. От този момент той ще бъде мой байрактар. Ко-гато аз тръгна към Козбунар, за да доведа Василка, той ще трябва да ви отведе до Велковата дупка. Ще се справиш ли, Кара Тозю байрактар?
- Ще се справя, войводо! - твърдо каза Кара Тозю.
Така Велко се изтегли малко назад и показа, че разговорът е приключил.
Беше толкова студено, че беше немислимо Яне да заспи. Там където огъ
Токораз Memo
240
Ятаган и Меч
нят огряваше лицето му, му беше топло, но гърбът му беше вкочанен от студ.
- Никой да не заспива, че може да не се събуди! - заповяда Велко. - Говорете си нещо!
Велко сбута Кара Тозю, който се унасяше с усмивка на уста. Мъжът сигурно беше щастлив, че подобно на баща си е станал байрактар. Може би и мисълта за съкровищата го сгряваше.
Мъжът се изкашля и се поизправи:
- Трябва да си говорите! След малко тръгваме!
- Войводо, може ли да те попитам нещо? - каза Яне.
- Да, Яне, питай!
- Може ли да ни разкажете за Бимбалови?
Велко се замисли за миг и после започна да разказва:
- Цялата история на рода, която аз знам, започва от Момчил. Някога България е била държава, голяма колкото Империята на падишаха. И не винаги ние, българите, сме били рая. Точно преди гурците да ни нападнат, държавата била разделена и деспот Момчил или Момчил войвода отговарял за Родопа планина. Цялата тази планина била негова. В Тър-нов управлявали Шишманите, в Прилеп - Вълкашина и Углеша. Нали сте чували за Крали Марко?
Мъжете се бяха разсънили и с шумни възклицания изказаха потвърждението си.
- Крали Марко бил приятел на Момчил, който бил по-възрастен от него. Той, Марко, бил син на Вълкашин. Постепенно турците превзели цяло Българско. Някои, като Иван Шишман и синът му, приели исляма, а други, като Марко, станали васали. Момчил последен запазил земите си.
- Това не е вярно! Това е лъжа, войводо! - Кара Тозю беше толкова засегнат от думите на Велко, че отново се беше изправил на крака. - Крали Марко е този, който се бие с Муса Кесиджи и освобождава три синджира роби! За това се пее във всяка втора юнашка песен в България!
- Добре! Добре! - Велко примирително махна с ръка. Явно той също не беше сигурен в това, което казваше. - Знаех, че така ще реагирате, но в нашия род легендата е такава. Момчил, поради непристъпността на планината и твърдата си ръка, запазил земите си като остров сред турските земи. Скоро обаче бил убит в битка. Но той нямал деца и не оставил наследници. Имал обаче сестра, която се наричала Стояна. Тя, заедно с трите си деца, напуснала Родопите и се заселила в село, което по-късно заради тях започнали да наричат Пашакьой*. По-късно един от клоновете на рода се заселил в близките села Ичме и Факия.