Стояна имала трима сина: Вълко, Пейчо и Нико. Отначало им викали Белени, чак по-късно започнали да им викат Бимбелови. Пейчо Ов
*Пашакьой - Селото на пашите
Ill том “Хайдут
241
II глава “Бачкьой
чарят от Бимбелите, при една обиколка из горите, спасил живота на бъдещия султан Селим III. В знак на благодарност той му подарил шапка и чанта. Обещал му, когато поиска, да влиза при него, в който и сарай да се намира, и единствен той от цялата Империя имал право да остава с шапка на главата в негово присъствие. Освен това където и да отидел, в който и да е сарай, ако той поискал, трябвало чантата му да се напълни със злато. На нея имало инкрустирана султанската тугра. Такава била заповедта на Селим. Бимбелови, разбира се, нито веднъж не се възползвали от благодарността и щедростта на султана. Те винаги работили много и е труд, и със силата си, постигали всичко. Били най-добрите пехливани!
Яне се размърда и поиска да каже и за Болярови, но Велко му направи знак да мълчи и продължи разказа си.
- Кара Колю и по-голямата част от дружината на Вълчан са били от рода на Бимбеловите. Днес главата на рода е Вълко Бимбела. Него всички го знаят из Империята, а и из Европа.
Като каза това Велко погледна към Яне и каза:
- Е, Яне, доволен ли си сега?
Яне беше доволен, но една друга мисъл, от известно време, се въртеше в главата му. Той слушаше, но и мислеше. След като Бимбалови, най-големите противници и врагове на Болярови, са наследници на Момчил войвода - владетелят на Родопа планина, кои бяха Болярови? Откъде беше тази вражда, която се предаваше от поколения? Защо Болярови и Бимбалови се мразеха толкова? Какво бяха делили в миналото? Яне мислеше. Отговорите можеха да са само два. След като се знаеше, че Бимбалови са владели Родопа, Болярови или си бяха съперничели с тях за Родопа планина, или двата могъщи рода еа си съперничели по границата. Яне никога не беше чувал техният род да е бил в планината. Явно Болярови някога, много отдавна, бяха владели равнината и земите в Тракия, а враждата с владетелите на Родопите е била за могъщество. Момчето беше затворило очи и се беше унесло в нещо между дрямка, мислене и мечта. Можеше ли в миналото родът му да е владял цяла равна, златна Тракия - от Татар Пазарджик, Филибе, Станимъка, Загора, Хаскьой, до Бургас? Той беше попаднал в дружината на враговете. Сега беше сам, като куче сред вълци. Трябваше да бъде внимателен! Той беше последният останал жив Боляров. Трябваше да има наследници и да продължи рода на Боляровите! От това му състояние го изведе един ритник. Велко го беше ритнал.
- Хайде, Яне! Тръгваме!
Велко ги водеше е твърда крачка, като човек израснал в лабиринтите от пещери. Цялата Родопа отдолу беше прокопана с тунели и пещери.
Токораз Memo
242
Ятаган и Меч
Най-накрая излязоха през една дупка. Велко тръгна към Козбунар, за да доведе Василка, а Яне, Кара Тозю, Теофил и Сотир се сменяха и носеха на ръце носилката с тялото на Диньо, който съвсем беше притихнал. Носенето на носилка в планината беше тежка работа. Напредваха бавно и всички бяха много уморени. Все по-често спираха за почивка. На няколко пъти попът се надвесваше над Диньо, за да види дали не е умрял. Яне отбягваше погледа на Теофил. Той помнеше как изстреля пищова си в гърдите на брат му и после как го хвърли в дупката. Буря беше много полезна. Тя вървеше напред и така ги предупреждаваше за врагове. Вечерта ги завари на път. Тази вечер легнаха направо върху земята и заспаха без да палят огън. Яне придърпа Буря към себе си и заспа затоплен от кучето. Преди да тръгне Велко му беше мушнал в ръката едно сухо парче пастърма, която той много бавно засмука. Топлина се разля в устата и тялото му и той заспа така, смучейки сухото парче месо. Това беше козя пастърма, но тя също му даде цялата си сила. Чак следобед на следващия ден стигнаха до Велковата дупка. Когато стигнаха, Яне беше толкова изтощен, че спа без да знае колко. По някое време си спомни, че Кара Тозю улови гълъб, който носеше послание от Велко. Яне разбра, че по този начин хайдутите от четата и войводата поддържат връзка и си изпращат хабери.
Когато отвори очи, видя Василка, надвесена над него. Явно беше спал няколко дни и нощи.
- Пренесете го вътре, в пещерата! - каза Василка.
Той отново лежеше в пещерата, пред същото онова огнище и огънят пак гореше.