- Утре Василка си тръгва към Козбунар! Тя свърши тук що имаше за свършване. Иде зима и трябва да мислим за това къде ще сс пръснем да я изкараме. Диньо е решил да стане ковач, ще си избере къща и ще си направи ковачница. Вече той ще ни кове оръжието.
Личеше си, че Велко се напряга, за да изглежда, че говори небрежно и леко, но по намръщеното лице на Динко си личеше, че циганинът много добре разбира всичко. Той вече никога нямаше да може да излезе в планината като хайдут.
- Ти, Теофиле, какво ще правиш? - попита Велко.
- Аз ще тръгна към Бачковската обител и хем ще се грижа за каменния манастир на Клувията, хем ще наглеждам Сотир и къщата на Манол байрактар.
- Ти, Кара Тозьо, какво ще правиш?
- Аз ще живея в къщата на Манол и ще се грижа за Сотир и Станка. Не бива къщата да остава без стопанин.
- Войводо, ти къде ще бъдеш? - попита на свой ред Кара Тозю.
- Ще взема къща в някое от селата, където ще настаня Айшето и Яне, и аз ще бъда ту в Козбунар, ту при гях. Най-близкото село до Велковата дупка е Шейтанкьой или Шейтаново. Няма да вземам къща тук, за-щото е много близо до хайдушкото сборище и до Велковата дупка, а не искам да ги издам, така че ще търся село някъде по-далеч.
Като дойде пак хайдутско време, ще сс съберем тук! Хайде сега да ядем и да си пийнем!
Яне взе една чаша вино и отпи няколко големи глътки. То беше горчиво и кисело, но той искаше да сс напие, за да забрави всички неща, които се бяха случили на Караджов камък.
Ill том “Хайдут
245
II глава “Бачкьой
- Яне, внимавай! - шегуваха се останалите кауци, но момчето продължи да пие.
Останалите мъже също пиеха. По някое време Велко се изправи и започна да пее. Кара Тозю също му пригласяше, а останалите мъже и двете жени слушаха. А в песента се пееше:
Мале мо, мила майчице, греха ми, мамо, да береш, дето ме, мамо, отдаде, на бимбелови синове.
Те, че ги казват работни, на ден по нива ожънват и на другата отиват.
И на нея, мамо, пожънват, и на третата отиват на нея чакъм изкарват.
Вечер си тръгнем от нива, всяка си взема люлката, на мене дадат торбата, торбата, мамо, стомната.
Мале мо, като идем в къщи, всяка си вземе детето, на мене дадат ведрото, дванайсет крави да доя.
Доде си, мамо, издоя, петлите пеят, повтарят.
Щом легна, мамо, да заспя, малкото деверче извиква:
“Я ставай, бульо, я ставай дванайсет телци да лъчиш, дванайсет крави да изкарваш.”
- Пусто да опустеете! - каза Василка. - Знам ви вас Бимбелови! Цяла България ли трябва да научи, че мъчите жените си? Мъчите булките си,
Токораз Memo
246
Ятаган и Меч
като ги карате да работят наравно с вас, а всички знаят каква сила имате и колко много работите. Не един Бимбел е убил жена си от работа, а някои от вас сменят по две, три, че и четири жени през живота си. Още като се раждате, се раждате големи, юначни бебета и така измъчвате майките си, и не една от тях е умряла при раждането ви. После, като деца, с буйния си нрав мъчите майките си. Почерняте ги кога решите да станете хайдути и ги оставяте да ви чакат, вас или лоша вест за вас. Лошо и строго се отнасяте към булките си и към женските си рожби. Вълчан не смееше с мен да прави така, защото знаеше, че веднага ще ви зарежа. Не виждам с какво се гордеете! И после, като пораснете, всички ставате хайдути и пехливани и оставяте жените си почернени вдовици, старите си майки - помнещи ви като деца и млади сираци. Никога не бих дала на жена да се ожени за Бимбел! Хубави сте и сте силни, но пък сте проклети и изсмуквате живота от жените си.
- Ти к’во се хилиш, бре? - извика Василка, като гледаше към Яне. Без да осъзнава той се беше захилил, защото му беше драго да чуе някаква лоша дума за Бимбалите. Всичко това му беше толкова добре познато. Точно така говореше и баба му, но за Болярови.
На другия ден всички се разделиха. Най-тъжен от всички беше Диньо. Велко му беше дал доста злато, но явно бъдещето му се виждаше мрачно. Велко, Буря, Айше и Яне тръгнаха към село Горно Де-рскьой. Това беше голямо село, само от българи. Къщите бяха разположени на един хълм. Всички къщи бяха големи, на два-три ката, като на приземния живееха животните. Тъй като хълмът беше много стръмен, къщите от едната страна бяха на три ката, а отгоре погледнати изглеждаха малки и ехлупени, като че да са на един кат. Това беше едно от най-големите села в планината. Тримата с кучето се настаниха в една къща, която явно от много години беше на Велко, защото той се разположи в нея като стопанин. Тук къщите, за разлика от тези в равнината, нямаха големи дворове и бяха сгушени една в друга. Буря стоеше затворена и гьй като нямаха други животни, целият долен кат беше само за нея. Велко и Айше живееха като мъж и жена. Яне спеше в отделна стая. Двамата се упражняваха всеки ден и особено наблягаха на борбата. Храната беше добра и Яне се чувстваше добре. Понякога Велко заминаваше за някъде. Тази зима снегът беше много, а студът - лют. Айше се притесняваше за Велко всеки път щом той излезете нанякъде. Когато изчезнеше за по-дълго време, отнякъде долиташе гълъб, на чието краче беше записано съобщение. Айше щастлива молеше Яне да й прочете какво е написал Велко. Така чрез гълъби Велко поддържаше връзка с Горно Дерекьой. Когато останеха само двамата с Айше, на Яне му ставаше скучно и самотно и той започна вечер да се отбива в местната