Ill том “Хайдут
247
II глава “Бачкьой
кръчма, където пиеше със селяните и слушаше техните разговори. Отначало те бяха любопитни, но когато разбраха, че така или иначе няма да изкопчат нищо от момчето, се отказаха да разпитват. Само понякога някой го питаше кой е и откъде е, но си личеше, че това не е техен въпрос, а по-скоро жените им питаха чрез тях.
Айше се грижеше хубаво за него и му готвеше много вкусно, но Яне се беше научил и всяка вечер ходеше да пие вино и ракия. Циганката не харесваше това, но Яне не я слушаше. Той непрекъснато си спомняше битката при Караджов камък, лицето на Григорий - точно преди да го убие с изстрел в сърцето или Манол, който го беше спасил, жертвайки своя собствен живот. На колко много хора беше задължен Яне, за да е жив сега. Пиенето го караше да забрави и да се отпусне. На сутринта се събуждаше с тежко главоболие, но пък му беше по-добре.
От селяните, от дума на дума, научи, че те викат на селото освен Горно Дерекьой и Момчиловци. Те твърдяха, че са наследници на Момчи-ловите воини и момчиловия род, Яне обаче знаеше историята на Бимбелови и кои са истинските наследници на Момчил войвода. А може би и точно затова Велко имаше къща тук?
Къщата беше на края на селото, по пътя за съседното село, което беше помашко и се казваше Петково. Скоро Яне научи, че Диньо си е купил малка къщица и си е направил ковачница именно в Петково. На няколко пъти Яне искаше да отиде да го види, но зимата беше толкова люта, че пътят дотам беше затрупан с огромни преспи сняг и беше непроходим.
Чак към пролетта, когато топлият ветрец разкъса дебелата снежна покривка и само тук-там бледнееха малки преспички сняг, Яне тръгна към Петково. Нямаше кон, затова измина разстоянието пеша. Диньо го посрещна много добре. Двамата се смееха и говореха. Яне му помагаше в коването. Диньо почукваше е малко чукче, а Яне удряше на същото място с голям тежък ковашки чук. Ковашката работа много се хареса на Яне. Диньо, макар и без ръка, беше все така весел и приятен събеседник. Вечер двамата пееха бавни тъжни песни.
- Скоро ще си тръгнеш и сам ще ми бъде много трудно! - каза Диньо.
После показа на Яне едно приспособление, което се слагаше на кръста и с което хващаше желязото, за да може да кове с единствената си ръка. От коването лявата ръка на Диньо беше заякнала изключително много и беше станала твърда като желязо.
Пролетта се промъкваше бавно и някак несигурно тук, в сърцето на планината. Всичко стана толкова свежозелено и така омайващо миришеше, че понякога, като вдишаше, Яне не можеше да се спре. Искаше да вдиша толкова дълбоко, че да пръсне гърдите си. В Петково хората
Токораз Memo
248
Ятаган и Меч
бяха българи, но мюсюлмани. Отначало Яне имаше много лошо мнение за тях, но когаго ги опозна видя, че това са бедни, добри хора, които се вълнуват от същите въпроси, които интересуват и българите, и по-бед- нитс турци. Те не бяха зли и предатели, а свити, добри и послушни хора. Така Яне, с буйния си нрав, скоро изпъкна и сред тях. Всички бяха научили, че ковачът си има помощник и скоро много поръчки се струпаха на Диньо. Яне му помагаше. Българите и помаците, пък и турците, знаеха, че родът, от който произлиза Диньо - циганите, са чевръсти и от векове се занимават с ковачество, калайдисване и всякакви други занаяти, които изискват сръчна и точна ръка. Затова те бяха приели, че циганин ще живее в селото им, а по-късно харесаха и работата му. Селото винаги се нуждаеше от добър ковач и те бързо го приеха. Яне чувстваше уважението и респекта, който селяните имаха към ковача си. Дори с една ръка той можеше да прави нещо по-добре от тях. Освен това всички се страхуваха от това, че беше еднорък. Повечето се досещаха, че в битка е загубил ръката си и повече не питаха.
Вечер двамата, освен че хапваха добре, смееха се и пееха, започнаха да се упражняват и с нож. Дори само с една ръка, Циганара беше опасен противник и двамата с Яне бяха равностойни партньори. Така мина време. Наближаваше времето, в което Яне се беше разбрал, че трябва да се прибере в Горно Дерекьой. Наближаваше хайдушко време - от Гергьовден до Димитровден. Навръх Гергьовден те трябваше да са пред Велковата дупка. Диньо разбираше това и една вечер, както си седяха, каза: