- Скоро ще ме напуснеш, нали?
- Да! - кратко отвърна Яне.
- Аз повече никога няма да изляза в планината! - каза Диньо и Яне съжали, че въобще водят този разговор. Той също знаеше това, но не искаше да говорят, защото нищо не зависеше от тях. - Кога ще стане това? - попита пак циганинът.
- След два дни!
- Да носиш много здраве на Велко войвода и на всичките другари ка-уци! Славно си поживяхме с тях, сърцето ми винаги ще бъде с вас! Ко-гато се биете и преди битка, спомняйте си за мен и се бийте така, все едно съм сред вас!
Яне знаеше, че е точно така, както го казва Циганара. Един ден той беше търсил нещо и беше отворил една ракла. Това което видя го потресе. Раклата беше празна и само на дъното, внимателно поставена, но така че да стои права, стоеше шапката каук на Диньо. Той щеше да си остане винаги един от кауците. За него животът беше свършил и сега щеше само да доживее остатъка, но сърцето му щеше да остане с кауците.
Ill том “Хайдут
249
II глава “Бачкьой
Диньо обаче продължи да говори и това което каза много зарадва Яне.
- Смятам да се оженя! Ще се задомя, ще си имам деца и синът ми ще ми помага в ковачеството!
Яне слушаше как циганинът чертае бъдещето си, но в гласа му имаше толкова много тъга, че му беше ясно, че това бъдеще не му е по сърце.
- Знаех, че все някога ще дойде това време, нали? - говореше сам на себе си ковачът. - Не може цял живот да обикаляме по планините.
Яне клатеше глава в знак на съгласие, но много добре знаеше, че не е така. Ако не се беше случило това с Диньо, той никога не би останал тук, в това село, и пръв щеше да тръгне към Велковата дупка, на хайдушкото сборище. Сега той говореше така, за да убеди сам себе си, че е прав и за да му е по-лесно да приеме участта си.
За да го разтуши, Яне реши да смени темата. От известно време той мислеше да помоли Диньо за нещо.
- Диньо, ти си моят учител на нож, но аз самият нямам нито нож, ни-го кама. Мисля, че си най-добрият ковач, който съм виждал. Може ли да ми изковеш една кама, но специално за мен, по моята ръка и според това как аз въртя ножа?
- За мен ще бъде чест, Яне! Виждам, че Велко те готви за войвода! Той смята ти да го наследиш!
- Какво? - Яне беше изумен. Никога досега не беше мислил за това. Та той току що беше приет за каук и досега беше имал само една битка.
- За мен ще бъде чест да изкова камата на наследника на Вълчан и Велко войвода!
Мисълта не можеше да се каже, че не зарадва Яне, но и го притесни.
- Какво говориш, Диньо?! Та аз съм най-младият в дружината! Не дай боже, ако се случи нещо, байрактарят замества войводата и той става войвода! А сега байрактар е Кара Тозю.
- Ще видиш! Ще видиш! - настояваше циганинът и го дари с най-красивата си усмивка.
Следващите два дни Диньо и Яне изковаха кама специално за Яне. Тя беше дълга, с тънко острие и издаваше звук подобен на Велковата кама. Всъщност тя беше копие на камата на Велко, защото Диньо се кълнеше, че по-добра кама, като форма и качество, не е виждал. Макар да приличаше на Велковата, тя беше направена специално за ръката на Яне и според това как той върти и удря с нея. Само нагласяното на камата отне един ден. Всъщност Яне изкова камата си сам, а Диньо, с удари с малкото чукче, само насочваше неговите удари.
Когато острието беше готово, от едната страна Диньо гравира името и фамилията на Яне, а от другата страна, по искане на момчето, изписа
Токораз Memo
250
Ятаган и Меч
Исусовите думи, казани на Петър: “Който нож вади, от нож умира!” Това Яне искаше да си гравира, защото искаше да му напомня за християнския дух и да го възпира, когато пак го поведе буйният му нрав. Освен това искаше, ако някой път повали врага си, това да бъде последното нещо, което ще види. Той никога нямаше да нападне и убие някого, който не му е посегнал и не е извадил преди това нож срещу него.
Така Яне се сдоби с много добро лично оръжие. Това щеше да бъде неговата кесиджийска кама. Още същата вечер двамата кръстосаха остриета. Камата така “залепна” за ръката на Яне, все едно винаги я беше държал и цял живот е била с него.
Върна се в Момчиловци по пътя. На другата сутрин щяха да тръгнат към хайдушкото сборище. През цялото време Яне вървеше и махаше с камата си. Беше много щастлив, защото освен ятагана на Кара Мустафа вече имаше и кесиджийска кама. Така се беше задълбочил в техниките с кама, че не видя как иззад една скала на пътя излязоха пет-шест гур-ци. Те бяха въоръжени до зъби и бавно вървяха и разговаряха. Яне изтръпна. Веднага прибра камата в канията и когато ги приближи, направи ниско темане. Те явно бяха някакъв отряд на местен бей. По всичко си личеше, че не са редовен аскер, башибозук или спахии. Макар да бяха пешаци, те не бяха и еничари. Еничарите бяха много по-едри и ходеха с високи бели шапки. Тези мъже бяха облечени в скъпи цветни атлазени дрехи. Шалварите, обувките с извити върхове и шарените чалми с цветни пера издаваха, че дружината е на богат бей.