- Давай!
Токораз Memo
262
Ятаган и Меч
Двамата пак кръстосаха ножове, но след малко Борю пак насочи удар към тялото на Яне. Момчето бързо се отдръпна. Беше сигурен, че сега Белята е насочил удара по-внимателно, вземайки си поука от първия удар. Ударът отново го пропусна, но поряза дясната му ръка, с която държеше ножа. Явно беше порязал вена, защото от ръката му рукна кръв. В момента след удара Яне видя изпитателните очи на Борю. Той пак чакаше да види страх и да усети, че Яне се оплаква, оправдава или огъва. Яне обаче реши да продължи. Един въпрос се въртеше в главата му: “Достатъчно ли е добър, за да прониже мъжа в сърцето, ако пожелае?” Замисли се. Скоро реши, че това не би му било особено трудно. Борю не беше особено добър с ножа. Той го беше изненадал не с бързина или майсторство, а с подлост. Ако застанеше твърдо срещу него, Яне беше сигурен, че Борю никога не би могъл да го докосне с острието. Това му даде увереност и го успокои. Той застана и твърдо каза:
- Давай!
Този път усети стъписване у Борю. Мъжът не знаеше дали Яне не е решил да се бие сериозно. Той се поколеба какво да прави. Яне стоеше с безизразно лице и не помръдваше. Несигурността на Белята растеше.
- Какво ще правим?
Яне беше победил. Борю се беше огънал. И двамата мъже знаеха това. Сега Яне определяше правилата и Борю се беше подчинил. Той остави триумфа още малко да остане в него, после каза:
- Работи! Недей да говориш!
Така завърши това занимание и Борю повече не посмя да посегне на Яне.
- Какво става? - попита Кара Тозю, когато всички свършиха. - Какво се е случило? Откъде е тая кръв?
Борю погледна изпитателно към Яне. Той знаеше, че ако момчето разкаже какво се е случило ще има наказание, но пък това щеше да означава, че той се оплаква и “топи”, а това е признак за слабост.
- Нищо! Порязах се малко - отговори момчето.
- Как? Сам ли? - учуди се Кара Тозю.
- Сам!
Мъжът чувстваше, че нещо не е наред, но щом Яне искаше да бъде така, щеше да го остави.
Подготовката на новите кауци продължи повече от седмица. На няколко пъти Велко изпращаше гълъби, с които съобщаваше на Кара Тозю и Яне какво да правят и кога ще пристигне. Кара Тозю сигурно не можеше да чете, защото всеки път викаше Яне да му чете.
Една вечер, както си беше на пост, Яне почувства, че в храстите има нещо. Не беше движение, а по-скоро присъствие. Той клекна и се загле
263
III том “Хайдут”
IIглава “Бачкьой”
да в тъмното, така както Велко го беше учил. В себе си имаше три оръжия: кесиджийската кама, изкована от Диньо, пищовът, подарен му от Кара Тозю още при битката при Караджов камък и ятаганът на Кара Мустафа. Така както беше клекнал, хвана дръжката на камата. Беше сигурен, че в храстите имаше някого. Той го беше дебнал и може би готвеше нападение. Кой ли беше? Дали не беше Велко? Яне реши да пита, колкото и да беше срамно, той прошепна:
- Велко? Велко, ти ли си?
Изведнъж храстите се раздвижиха, все така леко, като че от повей на вятъра и там застана едър силует.
- Браво! Кога ме откри? - това беше гласът на Велко.
- Защо се промъквате, войводо? - Яне питаше само така. Той много добре знаеше, че Велко обича да се промъква и да проверява будността на постовете и уредбата на каушкия лагер.
Велко седна и накара Яне да седне до него. От много време Яне искаше да пита Велко за камата.
- Велко Кесиджи, защо като хвана камата всеки път чувствам някакъв прилив на сила?
- Коването на оръжия е нещо специално. Смята се, че ковачът влага душата си в оръжието, което изработва. Най-злите оръжия са ковани от големи майстори. Има едно кесиджийско поверие, че камата на кесиджията трябва да бъде изкована от еднорък майстор. Когато майсторът има две ръце, той влага и лява и дясна сила в оръжието. Ние, кесиджиите, не сме нормални хора. Ние сме се посветили на смъртта. Затова застъпваме само едната страна. Лявата ръка е ръката на мрака и смъртта, ръката на Дявола. Диньо е голям майстор на ножа, така че камата изкована от него не може да бъде обикновена кама. Освен това по форма тя е копие на моята кама.