- Кара Тозю е много твърд, но ако с мен се случи нещо, ти ще ме смениш! Аз нямам деца, а брат ми има две момичета, така че ти, Яне Боляров, ще ме наследиш като войвода и кесиджия! Грижи се за кауците и продължи делото - моето и на Вълчана! Ако не аз, нека поне ти да откупиш България от султана!
Яне слушаше думите на Велко и му ставаше смешно, защото войводата говореше неща, които нямаше как да се случат. В същото време обаче му ставаше топло на корема. Сам не знаеше как беше станал трети човек в четата, след войводата и байрактаря. Съвсем реално беше, ако се случеше нещо с тях, той да стане и байрактар.
При пътуванията Велко го научи как да изпраща гълъби до Кара Тозю. Така кауците, където и да се намираха, поддържаха връзка помежду си и ако Велко поискаше, можеше всеки ден да знае какво се случва с Кара Тозю и четата. Когато отидеха в Козбунар, винаги влизаха откъм скрития вход и така Яне никога не видя човек от къщата, а само това, което можеше да види през дупката на кепенците. А от там виждаше една много хубава жена, явно булката на брата на Велко и две красиви дечица, които чуруликаха като птички и смехът им непрекъснато огласяше къщите, и като че ли им даваше живот. Василка също се виждаше често. От дългото скитане из балкана тя се беше изкривила още повече, затова Велко я остави да почива в Козбунар.
Двамата с Велко посетиха и “Дяволската дупка”. В нея той видя най-голямото съкровище събрано от Вълчан войвода. По-късно Яне разбра, че пещерата се казва “Дяволската дупка” не само за това, че беше дълбока и тъмна, като също убежище на Дявола, дупката или “гъза на Дявола”, а и защото на наследниците на Вълчан казваха Шейтаните.
Повечето време Яне беше в планината. Тъй като ходенето, копането и носенето им идваше в повече, към четата се присъедини още един четник. Той положи изпита и беше приет за каук. Мъжът беше весел и винаги усмихнат. Каквото и да се случеше, той успяваше да го обърне на майтап. Всяка вечер сядаше и разказваше случки или просто какво
Токораз Memo
272
Ятаган и Меч
му се беше случило през деня, а кауците се превиваха от смях, като се хващаха за коремите. Той се казваше Николай, но скоро всички започнаха да го наричат Кольо Майтапа.
Лятото вече преваляше, а мъжете бяха толкова уморени от скитането цяло лято из планините, че все повече се застояваха на хайдушката поляна и все по не им се тръгваше за някое имане. Вече бяха събрали толкова злато, че не им се и поглеждаше злато. Те вече не гледаха на благородния метал като на съкровище, а като на това, което трябва да се носи и влачи на гръб из планината. Каква е разликата дали купчината ще е още по-голяма? Те нищо не разбираха от това злато. Един изстрел не бяха дали, един керван не бяха обрали. Не заради златото, а ей така, да замирише на барут, да се знае, че кауците са страховити. През това лято от хайдути те се бяха превърнали в носачи и копачи и бяха превивали гръб точно както селяните превиваха гръб на нивите си. Каква беше разликата? Все по-често се чуваха такива думи вечер край огъня.
Тази вечер всички пак бяха налягали около огъня и си говореха, след като бяха хапнали добре. Чуваха се пак тия думи, макар войводата Велко да беше тук.
- Я да не съм чул такива думи, ей! - извика той, като се появи от мрака и кауците се стреснаха.
- Войводо, не искаме вече да влачим товари! Превърнахме се на керванджии! Скоро ще дойде Димитровден и ще се приберем по селата и по къщите си. Ще ни пита домочадието: “Ти като беше каук, какво прави цяло лято, защо нищо не чухме за вази?” Ние какво да отговорим? - говореше Кольо Майтапа, но Яне беше сигурен, че той е подучен от Бо-рю Беляга и Васил Бумбара.
- Първо, като се приберете няма да говорите нищо и няма да казвате, че сте били кауци! Да не ме накарате да постъпя като баща си Вълчана!
- Как е постъпвал той, войводо?
- Избивал цялата дружина и всички що закопавали и скривали имането! Така пазел тайната на съкровищата! Нали не искате да постъпя като него?
- А, ако много ни разпитват?
- Ще кажете, че сте били в Гръцко по мющерии.
- Да, ама заради нас си, войводо, няма ли да нападнем поне един керван? Само да се умиришаме на барут. Ей, цяла зима слушахме за Караджов камък и за битката там, а ние за какво да си спомняме? Всички дойдохме тук, защото мислехме, че отново ще има битки и нападения. Смятахме, че Кая ага и Кара Мустафа ще ни преследват или пък тъм-рашкият бей Али Бабаджан, а то нищо.