Ill том “Хайдут
275
IIглава “Бачкьой”
беше Шибил и те го поздравиха тихо, преди да потънат в дебрите на планината. Велко вървеше с широка стъпка и на Яне скоро му стана ясно, че войводата бързаше. Понякога, за да го достигне, му се налагаше да подтичва отзад. Велко не спря през целия път и дори не забави крачка, и понеже беше много зад него, Яне дори не можеше да го попита защо бързат толкова и накъде са тръгнали. Вече наближаваше обяд, а мъжът все така бързаше. На моменти Велко дори започна да подтичва и се обръщаше към Яне да му прави жестове по-бързо да го следва. Момчето яката се беше изпотил. Добре че времето вече беше по-хладно, ако беше лято, сигурно отдавна вече щеше да е паднал от изтощение. Най-накрая спряха да се изкачват и тръгнаха по равното. Сега вече Яне напрегна сили и настигна войводата. Гората беше толкова гъста. Яне бързаше и беше толкова уморен, че почти не можеше да огледа откъде минават. Ако се наложеше да се върне сам, сигурно нямаше да може и щеше да се загуби. Това не беше характерно за него.
Мина много време, както се стори на Яне цяла вечност, преди Велко да направи знак за спиране. Яне спря, а краката му се подкосиха. От одеве вървяха покрай буйна планинска река. Това, че реката беше толкова високо, не успя да го изненада. Искаше да скочи и да пие, но от бързане дори нямаше време да се наведе и да загребе с шепичка. Сега, когато Велко нареди да спрат, той легна и се напи с големи глътки. Водата беше ледена. Студът го прониза и само за миг го втресе. Скоро водата стигна в корема му и го пресече. Коремът го преряза. Велко се беше изправил и гледаше нещо надолу. Там потокът минаваше между две скали. Скоро Яне отиде до Велко и каза:
- Скоро ли ще тръгваме, че нещо ме преряза?
- Пътуването ни беше до тук! Стой тук, аз скоро ще се върна!
- Добре! Аз ще отида повънка.
- Добре! После стой тук и ме чакай!
Като каза това, Велко тръгна вляво, а Яне дочу грохота на падащата вода. Ето къде изчезваше тя, явно се спускаше надолу във водопад. Реши после да погледне и да види това чудо на природата, но сега имаше много по-важна работа. Бързо намери малко равно място под едно дърво и клекна под него.
Не се чувстваше добре. Не биваше като е толкова загрят да пие от ледената вода или поне трябваше да пие по-малко. Остана клекнал дълго време. От умората краката му пулсираха. Беше разпасал силяха и си играеше с него. Когато свърши, се опита да се изправи. Краката му едва го държаха. Обу се, препаса силяха и се наметна с елека. Цялата му риза беше вир вода мокра. Дали да не я съблече, да запали огън и да я изсуши? Не знаеше какво да прави. Реши първо да отиде да види водопада, а след
Токораз Memo
276
Ятаган и Меч
това да запали огън. Можеше и да се изкъпе, ако имаше удобно за това място. В момента в който се приближаваше към ръба, точно там, между двете скали, прокънтя изстрел. Яне го чу много ясно. Това беше изстрел и дори тътенът на водопада не успя да го заглуши. Той идеше някъде отдолу. Яне пристъпи и се стъписа. Пред краката му зееше пропаст, в която водата от реката се изливаше, но не това гледаше той. Долу вляво имаше пътека, на която бяха застанали двама мъже. Единият беше насочил пищов към другия и явно току що беше стрелял, почти от упор, в сърцето му. Яне трудно различаваше кой кой е. Трябваше му време. Той се взря и тогава ги разпозна. Мъжът, който се срина в краката на другия, беше с грозен белег, който разсичаше лицето му. Това без съмнение беше Велко войвода. Не можеше добре да види лицето на другия мъж. Сигурно беше кесиджия. Велко неведнъж му беше казвал, че само кесиджия може да убие друг кесиджия. Явно това се беше случило. Без да иска Яне извика. Гледката на свличащия се войвода го накара да извика от изненада и ужас. В този момент убиецът на Велко се обърна и Яне успя да види лицето му. То беше същото като на Велко, но без белега. Досега Яне не го беше виждал, но веднага го позна. Това беше братът близнак на Велко - другият син на Вълчан войвода. Да, именно той беше убил току що брат си. Отдолу по пътеката някой тичаше към двамата мъже. Яне не успя да види кой е, защото в този момент мъжът вдигна втория си пищов и се прицели в него. Нямаше време да миели, нито да гледа. Наведе се, обърна се и побягна назад. Убийците на Велко го бяха видели. Брат му сигурно нямаше да остави жив свидетел на това, което се беше случило. Яне тичаше през глава. Почти не гледаше накъде бяга, защото мислите се блъскаха в главата му и му пречеха да види каквото и да е. И без това на идване почти нищо не беше видял. Какво беше станало? Велко беше мъртъв! Брат му го беше убил! Не беше успял да защити войводата. Сега сигурно щяха да гонят и него, за да го убият. Той трябваше да тича, сега само това можеше да го спаси.