Тичаше като обезумял. Не помнеше откога тичаше, но вечерта го завари в една гъста гора. Беше толкова тъмно, че се принуди да се покатери на един бор и така остана през цялата нощ. Целият беше мокър, а полъхваше лек студен ветрец, който го пронизваше. Какво да прави? Къде се намираше? Опита се да мисли. Ако допреди малко най-важното нещо за него беше да бяг а, сега беше жизненоважно да мисли. Да, за да се спаси той трябваше да мисли. Трябваше да си изясни всичко и да вземе правилно решение. Към сутринта вече беше взел решение. Щеше да се върне на хайдушката поляна и пред кауциге щеше да разкаже всичко, което беше видял при Сливодолското падало. След това Кара Тозю щеше да реши какво да правят.
Ill том “Хайдут “
277
II глава “Бачкьой”
Яне едва дочака да се развидели, слезе от дървото и се опита да се ориентира накъде да върви. Докато беше горе, се сети за думите на Василка, че когато някой кесиджия умре другите не трябва да се бръснат. Ако имаше брада и ако се бръснеше, Яне не трябваше да го прави. Когато слезе и тръгна, не му беше много лесно, защото не беше запомнил пътя, по който бяха дошли, но знаеше само посоката и така вървеше направо през върховете, без да се отклонява от предварително избраната посока. Бързаше. Много бързаше. Беше запомнил, че с голямо бързане бяха стигнали от Велковата дупка до Сливодолското падало - за един предиобед. Сега обаче той имаше преднината от предния ден. Почти тичаше, а мислите му все така го преследваха и му пречеха да се ориентира. Мина доста време преди да попадне на познатата пътека, която водеше към хайдутската поляна. Доста се лута, преди да я открие. Най-накрая стъпи на нея и тръгна решително. Вече наближаваше поляната, но не виждаше никаква стража. Изведнъж усети, че се случва нещо нередно. Мина една стъпка встрани и се запромъква, подобно на Велко. Веднага се сети за това. Колко пъти неговият учител кесиджия ги беше дебнал по този начин. Движеше се безшумно, като достоен ученик. Всички кауци стояха строени на поляната. Отпред стоеше Велко. Яне премигна. Не можеше да повярва на очите си. Мъжът отпред не беше Велко, а брат му, защото белегът на лицето му беше съвсем пресен. Макар да беше опитал да скрие това, със спуснатата над главата си качулка на ямурлука, той го позна. Ето какво беше станало. Как ли се казваше братът на Велко? Явно той го преследваше и беше дошъл до тук, за да го чака. Мъжът говореше високо.
- Яне Боляров подло гръмна брат ми - Георги Ксхая, с пушка. Рани и мен.
Яне за малко не извика. Толкова нагла беше лъжата, която мъжъг
произнесе. Кауците също се разшумяха.
- Защо? Защо му е било на Яне да го убива?
- Не знам! Може би заради богатствата на баща ми! Трябва да тръгнете след него, да го откриете и веднага да го убиете на място! Не го оставяйте да говори, защото той е в състояние да каже всичко и да се опита да ви поквари и подмами!
- Не е редно да го убиваме така! - обади се Кара Тозю. - Ние никога не убиваме така, винаги даваме право на човека да се защити и да обясни!
- В никакъв случай! Убийте го веднага, на място! Нека умре като куче, както подло от упор уби брат ми!
Яне слушаше думите и приклекна. Толкова чудовищни бяха обвиненията, отправени от убиеца на войводата към него. Той посегна и хвана дръжката на пищова, подарен му от Кара Тозю. Искаше още сега, тук да простреля лъжеца право в сърцето. Това обаче не беше възможно.
Токораз Memo
278
Ятаган и Меч
- Аз трябва да се прибера в Козбунар, а вие се пръснете из планината и го търсете! Той е от Боляровите - Боляровия хан! Знам го! Ще отида там и ще избия всички от рода му! Око за око, зъб за зъб!
Яне слушаше, а веждите му така се сключиха и лицето му така се намръщи, че чак го заболя. Него да го преследват, добре, но да заплашват близките му, това нямаше да прости на когото и да било!
След малко мъжът се обърна и си тръгна. Кауците започнаха да обсъждат Яне и въобще всичко, което братът на Велко им беше казал. Той вече нямаше работа тук. Трябваше да бяга. Вече знаеше къде ще ходи мъжът. Той щеше да го чака там и да го убие. Не само защото беше убил подло учителя му, а и защото го беше наклеветил и беше заплашил роднините му. Смърт! Само кръв можеше да измие обидата и смъртта. До-като вървеше към рида Добростан, последният рид на Родопа планина, преди да се спусне в Тракия, той се сети за поговорката, че “Кръв с кръв не се измива”, но сега разбра, че и древните са бъркали. Ах, колко много са бъркали! Нямаше как, убийството на Велко можеше да се плати само със смъртта на убиеца му. Отмъщението като че ли даде криле на момчето. Колко сладко беше то. Душата му ликуваше. Мисълта, какво ще направи с убиеца, го караше да забрави за това, което беше видял на пътеката под Сливодолското падало. Омразата и мисълта за мъст го зареждаха със сила и го движеха напред. Не спря да легне и дори не подгъна крак да почине. По някое време напипа пастърмата, извади я и за-ръфа така. както си вървеше. Не я ядеше като кесиджия, а я ръфаше като хищно животно. Какво значение има как ще яде пастърмата, важното е, че скоро щеше да пререже гърлото на наглия убиец. А може би щеше да го простреля, а след това, с ятагана на Кара Мустафа или с кесиджийската кама, щеше да отсече главата му. Убиецът на кесиджия трябваше да умре от кесиджийско оръжие… Отново се размечта… На моменти мечтата за скорошната среща с мъжа го караше да тича. Трябваше да го изпревари преди да реши да тръгне към Боляровия хан. На другия ден по обед Яне беше в околностите на Козбунар. Селото се намираше на пътя му за Боляровия хан и той реши да се отбие, за да види дали няма гук да срещне убиеца на Велко. Отиде до скритата врата и в далечината видя две големи, еднакви къщи. една до друга. Нямаше грешка, това бяха къщите на Велко и на брат му. Скритият вход беше затворен и той не знаеше какво да прави. Умората го обзе. Още беше доста светло. Реши в тъмнината да се промъкне и да свърши работата си. По някое време откъм селото се дочу музика. Това беше странна свирня. Не беше българска, защото звучеше по друг начин, но нс беше и точно турска. Тя не беше изсвирена от зурни, а от някакви флейти, които звучаха по друг начин. Странна музика. Какво ставаше? Каква беше причината