Ill том “Хайдут
279
11 глава “Бачкьой”
за тази музика? Яне не се стърпя и прикрито тръгна към дувара на двете къщи, но отзад. Зад дувара видя високи бели шапки, които се движеха от другата страна. “Шапки, странно! - помисли Яне. - Еничари! Нямаше никакво съмнение, това бяха еничари, с високите си бели шапки, с надянат отгоре бял ръкав! Еничари! Най-омразните хора на света! Кучетата на султана! Кучетата на войната! Какво правеха те тук? Заради кого бяха дошли?” Едва се сдържа да не излезе да ги види. Те обаче отминаха и отидоха там, където трябваше да бъде мегданът на селото. Вечерта настъпваше бавно, а Яне не беше решил какво да прави. Трябваше да открие убиеца и да го накаже. Това беше вечерта на възмездието, а той щеше да бъде ангелът с огнен меч, който щеше да въздаде справедливост. Той, Яне Боляров, щеше да изпрати в пъкъла черната душа на убиеца. Тази вечер той щеше да бъде острието на възмездието, щеше да наложи божията воля и правда. “Нека Бог направлява десницата ми!” - помисли си Яне. Той се върна до скритата врата и започна да я удря с един голям камък. Тя обаче беше изкована от желязо и не поддаваше. Тази вечер трябваше да влезе в къщата. Продължи с всичка сила да удря с камъка по вратата. Всичко това продължи до пълното му изтощение. Най-накрая беше толкова изморен, че до главата му дойде мисълта да взриви вратата. Еничарите в селото обаче щяха да чуят шума и щяха да му попречат, а и убиецът щеше да го усети. Така че продължи да удря с камък по вратата. Взе по-малък камък, който да успява да хвърля. Какво щеше да стане със съкровищата? Велко вече беше мъртъв. Дали той не беше останал единственият жив човек, който знае къде са скрити съкровищата на кауците? Сега трябваше да разбие тази врата. Не знаеше колко дълго беше удрял, но наоколо беше станало тъмно като в рог. Продължи да удря и най-накрая, след много мъки, успя. Трябваше да запали свещ, но ръцете му нямаха сили да запалят огън. Сигурно нямаше да може да задържи чакмака в ръката си. Тръгна опи-пом напред. В тунела беше по-тъмно от тъмното. Яне вървеше бавно. Пищовът, ятаганът и камата бяха с него. Всичко беше наред. Не знаеше как ще намери пътя. Беше решен, дори месец да се върти в подземията, но най-накрая щеше да излезе в стаята. Ръцете му бяха наранени от камъка. Вървеше бавно и опипваше стените като слепец. По някое време осъзна, че ходи с широко отворени очи, но нищо не вижда. Уплаши се нещо да не го бодне в окото и прикри очите си с ръце. Не знаеше къде се намира, нито откога върви. Беше се загубил, но това не го притесняваше. Имаше сили и решимост, волята му за мъст щеше да го крепи, до-като не изпълнеше клетвата си. Да, той се беше заклел сто пъти да отмъсти за Велко и нямаше да позволи на нищо и на никого да го отклони или спре! Само дано някой не го изпревари и дано убиецът няма вре
Токораз Memo
280
Ятаган и Меч
ме да нападне Боляровия хан! Яне знаеше, че роднините му не са безпомощни, но мъжът беше подъл и зъл, той нямаше да влезе в открита битка е рода му. Забрани си да мисли за това и забърза напред. В този момент чу шум и нещо се мерна в мрака. Светлина! Да, това беше светлина. Тя идваше от някакъв страничен коридор. Дали съдбата не му се усмихваше и не му водеше убиеца право при него? Яне клекна и като хищен звяр се запромъква към светлината. Това беше свещ, но за негово съжаление не беше носена от мъж, а от жена. Тя уверено вървеше из лабиринта. Светлината й помагаше, но беше явно, че много добре познава подземията.