Стана и като обезумял отвори вратата на стаята. Отсреща имаше врата, а вляво беше дървеното стълбище. Заслиза надолу. Трябваше да намери Василка. Излезе от къщата, тръгна през двора към малката вратичка между двете къщи. Само преди няколко минути от там беше минал вече мъртвият убиец. Вратата, както очакваше, беше оставена незалос-тена. Той я натисна и влезе в съседния двор. Ако единият двор беше запуснат и оставен да гревясва, другият беше грижливо поддържан. Личеше си, че е двор на чорбаджийска къща. Той беше огромен, но си личеше грижовната и подредена ръка на чорбаджийката. Тя явно разбираше от красота, това си личеше във всяко нещо. Но сега на Яне не му беше до това. Натисна вратата на къщата. Мъжът беше оставил и нея отворена. Веднага вдясно имаше врата, а стълбището беше насреща. Яне внимателно я натисна. После мина по коридорчето и стигна до голямо помещение. Тук бяха налягали прислугата. Тук трябваше да спи жената или поне щяха да го насочат.
- Баба Василке! - тихо прошепна Яне. - Василке!
- Кой е там? - попита някой в мрака.
- Василка, Василка търся!
Токораз Memo
284
Ятаган и Меч
Яне мислеше трескаво. Не искаше да събуди всички, затова реши да излъже. Сети се как може да вдъхне доверие на хората и да повика старата жена.
- Кой си ти? - гласът в мрака беше непознат за Яне.
- Велко. Велко ме изпраща! Василка каза да намеря!
- Ааа, Велко!
Скоро нещо се размърда в мрака и Яне различи силуета на старата прегърбена жена. Хората я бяха разбутали. Явно те бяха свикнали и това се беше случвало и друг път.
- Кой е? - на свой ред попита старицата. Тя явно не беше чула целия разговор.
- Баба Василке, аз съм Яне!
- А, Яне! Какво правиш тук?
- Имам да ти кажа нещо.
- Айде, ела по-бързо да излезем навън!
Скоро двамата излязоха по коридора, затвориха първо едната врата, а после и другата. Сега вече бяха пред къщата. Жената погледна към него и щеше да извика от ужас, ако той не беше запушил устата й. Пусна я чак когато се успокои достатъчно.
- Какво става? Какво се е случило? Ранен ли си? Защо си целият в кръв? - питаше го старицата.
- Трябва да направиш нещо! - каза Яне. - Трябва да спасиш хората! Това място е прокълнато!
- Какво става, Яне? Какво става? - почти стенеше жената.
- Избих ги! Проклет род, проклето семе, проклето място! Вече реших какво трябва да се прави! Аз вече знам!
- Какво? За какво говориш?
- Имаш ли къща, баба Василке?
- Имам.
- Вземи децата и ги отведи там, че са сираци.
- Какви деца, Яне? Какво става? Ранен ли си? Държиш се като обезумял!
- Вземи децата и ги спаси! Аз ще направя това, което трябва! - като каза това, Яне се втурна към плевнята. Там трябваше да има сено. Той беше решил. Вече знаеше какво трябва да направи, за да прочисти това място. В това място нечистите сили се бяха увили една в друга, като змии в змиярник. Той трябваше да ги изринс оттук. Не мислеше, че ге са Бимбалови, а той Боляров. Беше забравил, че има прокоба над Болярови и Бимбалови. Той беше видял достатъчно. Натрупа слама покрай къщата. После запали една факла и запали плевнята и къщата, от която току що беше излязла Василка. Старата жена се опита да му попречи, но той беше толкова по-бърз и силен от нея, че гя едва смогваше да го
Ill том “Хайдут
285
II глава “Бачкъой”
догони. Ушите му бяха глухи за молбите й да се осъзнае. Тя нищо не знаеше, затова така говореше. После Яне премина в другия двор, там където се извисяваше къщата на Велко. Хвърли факлата в нея, така че скоро и тя пламна.
Василка, като видя, че не може да го спре и като осъзна, че къщата, в която спяха толкова много хора и в която се намираха децата на чорбаджиите - Божура и Ирис, гори, се втурна да буди хората и да спаси децата. Ако се беше забавила и ако беше последвала Яне, щеше да пожертва живота на всички хора. Беше ясно, че Яне отива да пали и другата къща.
- Божееее! Боже! Какво нещастие ни сполетя! Откъде дойде това до главите ни? - вайкаше се тя и така навлезе в горящата къща. Скоро от там започнаха да изскачат хора. Всеки викаше и махаше. Едни влизаха и излизаха, за да извадят първо хората, а после и да спасят по нещо ценно, а други гледаха, като втрещени, адската гледка. Няколко човека се опитаха да вадят вода от бунара и да гасят пожара, но това беше много трудно. Не напразно селото се казваше Козбунар, което на турски означаваше дълбок кладенец, дълбок извор. Тук водата беше дълбоко и кладенците бяха дълбоки, което означаваше, че от тях водата се вадеше много бавно и трудно. Така най-накрая всички се отказаха. Къщата гореше в буйни пламъци, които се извиваха нагоре в тъмната нощ и осветяваха небето, пръскайки малки искрички наоколо. Гореше и сайвантът с животните, и плевнята със сеното. Гореше и съседната къща близнак на Велко. Всичко беше в пламъци. Всички животни и хора бяха спасени. Нямаше ги само стопаните - Георги и Гергина, която от няколко дни беше нещо болна. Велко също го нямаше.