- На твоя! - твърдо каза жената. - Ти ще ги победиш всичките! Ти си Яне Боляров! Ти си ученик на Велко войвода! Ти си кесиджия!
Яне не можеше да повярва. Жената беше казала неща за него, които той още не смееше да признае сам пред себе си. Нейната увереност в силата му стопли сърцето му.
- Остави всичко това на мен! - каза жената и някаква странна решимост блесна в погледа й. Тя придоби някаква сила. Вече не беше старата грохнала старица. Стана и тръгна обратно към двора и горящата къща на Георги. Тя беше загубила собственото си дете и мъжа си. Беше огкърмила и отгледала такива левенти, като Велко и Георги, и беше заместила Вълчан. Доскоро мислеше, че вече е стара и непотребна, но сега двете момиченца имаха нужда от нея. Сега тя трябваше да бъде силна. Трябваше да намери сили да отгледа и тях. Нямаше време и място за старост и слабост. В този момент тя трябваше да бъде решителна. Нямаше време да унива и да мисли. Това, че беше загубила двете си деца, за каквито смяташе Велко и Георги, не биваше да я пречупва. Сега трябваше да бъде силна! Имаше да се грижи и за нов син - Яне Боляров.
В ръцете си още стискаше железен обръч, на който бяха нанизани ключовете. Освен ключовете на двете къщи, на складовете и допълнителните постройки, преди време Георги беше нанизал и още един ключ. Беше го взел от Петко и не знаеше от къде е. Сега обаче жената не обръщаше внимание на това, а и нямаше откъде да знае, че това е ключ, който крие толкова много тайни.
Тя се върна в двора на Георги чорбаджи. Вече всичко й беше ясно. Къщата догаряше и вече нямаше какво да се направи. Всички бяха мър
Токораз Memo
288
Ятаган и Меч
тви. Тя знаеше истината, но никой друг не биваше да я научава. Сега беше време да се действа!
- Елате всички тук! - извика жената и макар гласът й да беше слаб и тих, всички я чуха и се подчиниха. Скоро всички се събраха около старата жена. В този момент те имаха нужда от водач и се радваха, че жената ги събра.
- Къщите, всичко изгоря! - каза жената.
- Някой ги е подпалил! - извика някой от хората. - Не може просто така всичко да пламне изведнъж!
- Никой не го е извършил! Това не е човешка постъпка! Проклятие е! Аз бях навън и видях светкавицата, която се спусна от небето! Явно Шейтаните е трябвало да умрат! Велко е спял в едната къща, а Георги и Гергина - в другата! Сега всички те са мъртви!
Тълпата се разшумя. Всички бяха потресени от думите на старата жена. Някои може би се съмняваха, но никой не посмя публично да изрече такова нещо.
- Каквото било, било! - извиси глас старицата. - Сега по-важно е какво ще правим и как ще се спасим ние, живите. Аз ще взема двете деца сирачета и ще се грижа за тях, докато Господ ми е отредил дни на тая земя, а после ще ги оставя в ръцете на някого другиго. На всеки един от вас, които работихте честно и вярно служихте на Шейтановигс, ще раздам спасената стока и каквото е останало и ще се приберете по домовете си.
До сутринта Василка разпредели животните и това, което беше останало. Правдива беше жената и всичко свърши така, че не остана ни един недоволен от делбата. Хората плачеха и покрусени се сбогуваха с нея. Тя стоеше до голямата порта и всички целуваха сухата й ръка, а после и малките ръчички на Божура и Ирис. Доскоро те ги бяха почитали, като господарки и им се бяха радвали, а сега ги целуваха по-скоро от съчувствие. Много се струпа на главите на двете деца и никак не беше светло бъдещето им. На всички им беше тъжно за двете сирачета, които бяха останали без имот, подкрепа и имане. Скоро със сигурност щеше да ги налегне мизерията и лошият, тежък селски живот.
По светло дворът вече беше съвсем опустял, а хора, с наведени глави, напускаха селото и навсякъде разказваха какво се беше случило и как един от най-богатите хора, за една нощ само, беше загубил живота си, и как един от най-богатите родове беше останал без нищо и без бъдеще.
Двете къщи догаряха. Василка повече нямаше работа тук. Тя хвана двете деца и ги отведе в съседния двор. Там Яне все още съзерцаваше огъня.
- Хайде и теб да те водя с мен! - каза старата жена. Тя преметна бохчата през рамо, пое двете малки ръчички в едната си ръка, а с другата
Ill том “Хайдут”
289
IIглава “Бачкьой”
хвана Яне и го поведе и него, като малко безпомощно хлапе. След като излезе на улицата се обърна и затвори голямата порта на къщата близнак. Почувства как затваря по-голямата част от живота си. Тя се беше гордяла с братята, с това какви бяха станали и с всичко що бяха направили. Но всичко това беше отишло по дяволите, за няколко часа само. Тя се обърна. Този живот свършваше дотук. Напред беше мъка и несигурност. Но и това беше живот, който трябваше да преживее. Тя пак пое ръчичките на момиченцата, хвана твърдата ръка на Яне и тръгна. Прекоси пътя, който свързваше Станимака и Хаджи Елиз махала (днес Първомай) и премина в една уличка от другата страна. Повървя малко и стигна до една дълга къща, чиято задна стена беше дувара. Тя беше ниска и така затворена, че нищо не се виждаше от нея. Това беше старата къща на Василка, в която беше живяла преди да се премести в къщата близнак. Тук от много години не беше жнвял никой и всичко трябваше да се пипне от мъжка ръка, за да стане за живеене. Къщата беше изградена от две стаи, една срещу друга и нещо като открита стая между двете. По средата имаше дебела греда, която подпираше покрива с керемидите. Вратите на стаите бяха равни и гладки. Цялата къща беше проста и по всичко си личеше, че Василка, преди да отиде при Шейтановите, е живяла в бедност.