Жената млъкна и Яне усети как мислите и спомените на бабата са толкова плътни, че са като нещо твърдо, което оставаше следи по челото й и правеше бръчките й още повече. Яне почти можеше да ги види.
- Аз защо да съм змей? - попита това което най-много го интересуваше.
- Змей си, защото си роден такъв. Ако някога посегнеш към жена, тя трябва да бъде самовила, а децата ви няма да бъдат обикновени. За да ги запазиш, ако са момичета, наречи ги с имена на цветя! Ако са момчета, ще бъдат като тебе!
- Значи змейовете са хора, така ли?
- Така!
- Нося ли опасност за момичетата, когато съм покрай тях?
- Някога, когато те се раждаха, аз им бабувах и тогава видях в бъдещето, а там имаше змей, който заплашваше живота на децата. Това беше някакъв могъщ змей, когото видях как ги наранява. Мислих, че е Велко, а то се оказа Георги. Не знам обаче, може и да си ти. Макар че не знам, какво повече можеш да им сториш? Тогава това видях, затова ги кръстих с имена на цветя.
На другия ден Яне изпрати гълъб. В малкото сребърно пръстенче на крака му беше сложил съобщение за Теофилакт. Там беше написал, че иска лична среща с Кара Тозю, след един ден, в къщата на Манол.
- Ще ми трябва кон! - каза Яне.
- Нямаме кон, само това муле ни остана - каза Василка.
Яне добре познаваше това муле. То беше издръжливо животно, високо и силно. За планината беше по-добро дори от кон. Яне беше доволен.
Яне изпрати писмото на Теофилакт, защото знаеше, че той е в скалния манастир над Бачкьой. Кара Тозю, ако беше отседнал някъде, сигурно щеше да е в къщата на Манол. Всеки път, когато бяха в планината и получеше писмо, той го даваше на Яне да му го прочете. Младият каук подозираше, не, беше сигурен, че Кара Тозю е неграмотен и не познава буквите. Затова той изпрати гълъба, който ходеше до Теофилакт. Василка познаваше всеки гълъб до къде пътува. Кой до Бачкьой, кой до Момчиловци и кой до Велковата дупка. Така монахът щеше да прочете
Токораз Memo
292
Ятаган и Меч
съобщението на байрактаря. По всички правила сега именно Кара Тозю трябваше да стане войвода, а Яне - негов байрактар.
На другия ден Яне тръгна от Козбунар към Станимака. Когато мина покрай Араповския манастир, Яне се загледа и си спомни времето, което беше прекарал в него. Тогава мислеше, че през целия си живот ще бъде пандур и мечтаеше целия си живот да прекара в манастира. Колко много неща се бяха случили оттогава, неща, които на някои хора не им стигаше цял живот да преживеят. Той беше видял толкова много неща, а сега приключението му продължаваше. След като стигна да Станимака, спря, за да похапне, защото беше гладен. Седна в една турска механа. Сервираше се на ниски миндери, направо на пътя. Яне си поръча пилаф и шербет и седна да похапне. До него седнаха турци, които запалиха наргиле и започнаха сладък мохабет. Яне предвидливо беше скрил ятагана, който беше отнел от Кара Мустафа. Знаеше, че Кая управлява цялата Станимашка кааза, а Кара Мустафа е дясната му ръка и всъщност той управлява, защото Кая по-често стоеше в Истанбул. В този момент го видя. Той беше облечен в красиви златотъкани дрехи. Снажен, е черна гарванова коса и снежнобял тюрбан, с високо пауново перо. Красивите му мустаци, грижливо поддържани и щръкнали настрани и красивото одухотворено лице, излъчващо мъжественост. Това беше Кара Мустафа. Яне се сви и прикри лицето си, за да не го види и познае турчинът. Той ходеше, като истински владетел на този град. Когато отмина, мъжете до него заговориха:
- Чува се, че Кара Мустафа е полудял. От известно време е изчезнал агата от съседната кааза - Али. Смята се, че някой ги е бастисал, но как и къде е станало, никой не знае. Изчезнали са й всичките му пазванти. Сигурно са били кауците.
Гърлото на Яне се стегна. Не можеше повече да стои и да яде. Стана, плати, яхна мулето и продължи нагоре към Бачкьой. Веднага намери къщата на Манол, която толкова добре познаваше. Преди да похлопа на портата, провери пищова, който винаги носеше със себе си. Този пищов винаги му напомняше за битката, за Кара Тозю, за Велко, за Манол и за всички другари, които тогава беше загубил. Провери ятагана и камата. Не знаеше как ще реагира байрактарят, като го види. Много добре си спомняше как Георги го беше обвинил, че е убил Велко. Кара Тозю щеше да го нападне или пък можеше да очаква дори засада от всички кау-ци. Затова Яне беше готов на всичко. Слезе от мулето и похлопа на портата. Вратата отвори Сотир. Той изглеждаше спокоен. Яне му се усмихна. Двамата бяха станали приятели, а откакто загуби баща си в битката при Караджов камък, изпитваше и съчувствие към него. Дамата мъже се прегърнаха с крепка мъжка прегръдка. Силяхът малко попречи на Яне.