Ill том “Хайдут”
295
IIглава “Бачкьой”
венство и ще ти се подчиня. Ти си по-стар от мен, беше втори човек в дружината и байрактар, нормално е ти да станеш войвода. Кажи ми, Кара Тозьо, какво смяташ?
Яне се чувстваше много неудобно, когато казваше всичко това. Той сам осъзнаваше колко несъстоятелни са претенциите му да бъде войвода на кауците, но все пак реши да поговори с байрактаря, защото искаше всичко между тях да е ясно. Беше му ясно, че дори Велко да е говорил с Кара Тозю за това, байрактарят няма никаква полза да го признае. Яне си спомни колко много се радваше синът на Кара Колю, когато Велко го провъзгласи за байрактар. Сега имаше възможност да стане войвода на кауците и ако искаше, никой не можеше да го спре. Кара Тозю заговори:
- Наистина и на мен войводата много пъти ми е споделял, че ти си човекът, който трябва да го наследи! Казвал ми е насаме, много пъти това и знам, че не ме лъжеш!
Кара Тозю се изправи и подви крак пред Яне. От неудобство момчето се изправи. Буря изръмжа дълбоко и глухо, защото трябваше да вдигне глава от крака на Яне.
- Какво правиш, Кара Тозьо?
- Нищо, войводо, просто ти засвидетелствам моето подчинение и признание!
Тези думи “удариха” Яне като с мокър парцал. Той вдигна вежди от учудване. Кара Тозю го беше нарекъл “войводо”. Това беше най-шоки- ращото за него.
- Ето и още нещо! - като казваше това, Кара Тозю бръкна в силяха си и от там извади двата китаба. Яне веднага ги позна. - Велко ми ги даде преди да тръгне към Сливодолското падало. Каза да ти ги дам, ако с него се случи нещо. Ето ги, войводо, твои са! - Кара Тозю му ги подаде, все така, както си стоеше на коляно, а в окото му Яне мярна сълза.
На него също му беше много тъжно и хич не се зарадва, че вече беше войвода. Велко му липсваше. Без него нещата вече не бяха същите. Сега си даде сметка, че щеше да му е много по-лесно, ако Кара Тозю се беше нагърбил да бъде войвода. Отговорността само за миг го притисна и смачка с тежестта си.
Сълзите вече се стичаха по бузите на мъжа. Яне не искаше да го кара да се чувства неудобно, затова гледаше встрани. Освен това той се страхуваше и на него да не му потекат сълзи. Кара Тозю продължи да говори:
- Войводата нямаше деца и наследници, затова той избра теб за свой наследник. Той не знаеше, че Айше е непразна от него.
Токораз Memo
296
Ятаган и Меч
- Айше непразна?! Значи Велко все пак ще има дете? - Яне искрено се зарадва. Той знаеше, че една от сестрите беше дете на Велко, но това нямаше връзка с дружината. - Ще го отгледаме и когато порасне, ще предам дружината в негови ръце. Тази дружина е била на дядо му Вълчан, на баща му Велко, някой ден ще бъде негова. Това е много хубаво! - душата на Яне ликуваше. В последно време отвсякъде беше заобиколен от смърт. Това беше една добра новина. - Къде е Айше? Трябва да се грижим за нея! Детето трябва да е момче и ще го кръстим с име, което да започва с В. Мисли, Кара Тозьо, мисли име на юначето! Къде е Айше?
- Тук е!
- Къде тук?
- Тук, в Бачкьой. В къщата.
- Защо не ми каза веднага! Повикай я, искам веднага да я видя!
Кара Тозю опита да каже нещо на Яне, но гой не искаше да го чуе.
Най-накрая отиде да повика Айше.
Скоро жената се появи. Тя беше цялата облечена с черно, като жена, която жали. Лицето й беше набраздено от дълбоки бръчки, подобни на белези. Черната забрадка беше спусната ниско над очите й. Кожата й изглеждаше още по-черна, а очите й бяха дълбоки и хлътнали. Жената изглеждаше постара с няколко години от последния път, когато я беше видял. Това беше друг човек. Това беше сянката на Айше. От Айше не беше останало почти нищо. Мъката я беше опустошила.
Докато Яне гледаше жената, тя беше вперила поглед в него, но като че ли не го виждаше. Сякаш сама не разбираше какво се случва с нея. По лицето й не премина нито следа от чувство. Тя беше останала като студена пепел в огнище и никакво въгленче не проблясваше в душата й.
През това време Кара Тозю се беше приближил до ухото на Яне и му прошепна:
- Яне! Яне, тя беше непразна, но пометна! От тогава ходи облечена в черно и тъжи за детето!
- Пометна!? - като на себе си повтори Яне.
В него се появи желание още веднъж да убие Георги Шейтана. Ако можеше в този момент да е пред него, пак щеше да го прободе с камата в гърдите.
- Тя как е? - попита Яне, макар сам да виждаше това.
- Не е добре! Не иска да яде! Бълнува! Не е добре с главата! Какво да правим, как да й кажем за войводата?
Яне поклати глава. Стопанката на дома Станка и сина й Сотир прибраха жената обратно в къщата. Двамата мъже седнаха и Буря пак поста