Ill том “Хайдут
299
1 I глава “Бачкъой”
- Димитровден е. Народът смята свети Димитър Солунски за по-го- лям брат близнак на Свети Георги. Посреднощ небето се разтваря и душите на умрелите през годината се възкачват на небето. Това лято умря нашият войвода - като каза това, Теофилакт произнесе кратка молитва за душата на Велко.
- Ако сте убили някого през годината, ако сте били причината за неговата смърт или ако е починал ваш близък, се помолете за душата му! Има ли такъв случай с някого от нас тримата?
- Има! - твърдо произнесе Яне.
- Нека споменем и детето на Велко и Айше! - добави Кара Тозю.
- Не може! Нероденото дете става еврейче, но не е чисто!
- Попе, това са глупости, да знаеш! - ядоса се не на шега Кара Тозю.
Мъжете бяха пийнали доста младо вино и главата на байрактаря стана червена. Теофил знаеше кой е Кара Тозю и че е чакмаклия, затова, макар да беше сигурен в думите си, се съгласи с него и реши за по-бла- горазумно да остави защитата на религията си за по-подходящ момент.
На другия ден мъжете се разделиха. Яне беше решил къде да прекара зимата. Той яхна мулето. В силяха беше прибрал китабите на Велко и оръжията си. Така, следван от Буря, тръгна към сърцето на планината. След два дни мина покрай къщата на Велко в селото, на което местните казваха Момчиловци, където в долния кат бяха погребали турците. Буря позна къщата и като я наближиха, замаха радостно с опашка и застана пред вратата. Яне й се скара и без дори да намали ход, продължи напред. Той беше решил тази зима да прекара при Диньо. Едноръкият ковач го посрещна с голяма радост. После двамата заживяха заедно. През деня Яне помагаше на ковача. Едноръкият му приятел се беше научил сам да кове, с помощта на онова приспособление, което задържаше метала за корема му, но сега, когато Яне му помагаше и когато имаше с кого да обмени някоя и друга дума, му беше много по-леко. Кара Тозю му беше дал кесия със златни пари, така че двамата си живееха добре. Когато свършеха работа и навън станеше тъмно, двамата мъже сядаха и Яне разказваше на Диньо всичко, което му се беше случило през лятото. Разбира се, за съкровищата Яне му разказваше без да споменава местата, откъдето са ги изровили, къде са ги сложили и откъде са минали. Най-любим разказ на Диньо беше за Сливодолското падало и всичко, което след това се беше случило в Козбунар. Въпреки че много пъти го беше чувал, циганинът искаше Яне да го разказва пак и пак. Мулето и Буря спяха в едно помещение, “залепено” за ковачницата. Там беше топло и двете животни си прекарваха добре. Яне често купуваше кокошки и Буря се хранеше с карантиите и месото. Мъжете бяха безгрижни, животните бяха добре и така неусетно дойде Коледа и
Токораз Memo
300
Ятаган и Меч
Новата година, и после всички празници. Това, което липсваше на Яне, беше, че селото беше помашко, но пък те, като единствени християни, раздаваха и черпеха мюсюлманите. Те им отвръщаха по същия начин. Скоро Яне стана любимец на цялото село. Той осъзна, че планът му да прекара зимата в помашко или турско село се беше оказал много добър. Никой нямаше да се сети да го търси тук.
Коването много заздрави ръцете на Яне. Една вечер, когато вече му беше омръзнало да разказва за Сливодолското падало, той стана и разчисти малко място. После всяка вечер с Диньо започнаха да се борят и да се “бият” с ками. Понякога вадеха ятаганите. Един въпрос през цялото време го интересуваше - как ятаганът да се преправи така, че да става и за мушкане. Когато нямаха работа, двамата вземаха едно парче метал и се опитваха да измислят форма, която да бъде съвършена за оръжие. Ятаганът беше най-силен за сечене, но беше тежък за дуелиране и невъзможен за мушкане. Двамата с Диньо много мислеха върху тези неща. Понякога, както си ковяха някоя подкова или остен, Диньо скачаше и започваше да размахва остена или трескаво започваше да говори за съвършеното оръжие.
- Представи си, че измислим най-доброто острие - съвършеното оръжие! Аз ще го изкова и с него ще въоръжим всичките кауци! Това е моята мечта! Трябва да я сбъднем! Нека и аз поне с това да се почувствам част от дружината и да бъда с мъжете!
Диньо още не можеше да повярва, че Яне е новият войвода. Той му казваше войводо, но понякога изпадаше в пристъп на гордост, приближаваше се, силно го прегръщаше и му се радваше. По всичко си личеше, че Диньо се гордее с него и смята присъствието му тук, в малката му скромна къщичка, с една стая и ковачницата, за голяма чест.