Една вечер Яне разказваше на Диньо за Айше. Като чу за скръбта на младата жена, Диньо се натъжи.
- Искам да дойде при мен! Аз ще се грижа за нея!
Яне много искаше да попита дали Айше и той не са брат и сестра, но не посмя.
Скоро снегът започна да сс топи и пролетта отначало плахо, а след това все по-настойчиво, започна да навлиза в планината. Яне се бореше все по-активно. Не беше решил, но му се искаше да се бори това лято. Той използваше Диньо, който много му помагаше и така се опитваше да обедини двата стила на борба, на родовете, които от векове бяха воювали един срещу друг - Бимбелови и Болярови. Когато времето се оправи, Яне започна да обикаля из планините, да вдига трупи и да се къпе в ледените води на реките.
301
III том “Хайдут “
II глава “Бачкьой “
Десетина дни преди Гергьовден двамата мъже тръгнаха надолу по пътя. Диньо затвори за малко ковачницата и каза на хората, че слиза до Бачкьой и скоро ще се върне. Хората ги изпращаха, като им махаха и ги поздравяваха, а децата подтичваха след тях. Оставиха ги чак когато бяха вече доста далеч от селото и Диньо не на шега им се скара. Ковачът беше решил да слезе и да отведе Айше със себе си в Петково. Яне искаше да приготви дружината за събиране, но преди това щеше да се бори на Четиридесетте извора. Когато стигнаха в Бачкьой, там ги чакаше тъжната вест, че Айше се беше споминала през зимата. Тя така и не се беше съвзела. До края не разбирала какво става с нея и отказвала да се храни и да разговаря. Починала тихо, в съня си. Стопила се бавно и безшумно. Диньо много се натъжи и веднага след като посети гроба й си тръгна. Тя беше погребана отстрани на бачковските гробища, защото била мюсюлманка. След като Диньо си тръгна, Яне се зачуди дали той също не е мюсюлманин.
След няколко дни щеше да е борбата на Четиридесетте извора. Той беше готов. Отпочина ден-два и тръгна към сборището. Както на Богородица, когато колите от цялата равнина тръгваха към Бачковския манастир, така сега всички се бяха устремили надолу към Станимака. Яне яздеше мулето, а Кара Тозю - малко планинско конче. Буря ги следваше.
Тази година в борбите участваха много хора. Яне внимаваше за това дали ще види Болярови, но за съжаление никой от Болярови не беше тук и не му се обади. Търсеше с поглед и Инокентий или някой от братята в манастира в Арапово, но и от тях не видя никого. Пазеше се също така от Кая и Кара Мустафа. Те също не бяха тук. Кая не беше идвал от година и след като миналата година за пореден път беше спечелил състезанието в Едирне и отново беше обявен за султански башпехливан на цялата Империя, не се беше връщал в Станимака. Чу се, че Кара Мустафа бил втори след него. Сега Кара Мустафа бил заминал да се готви в пехливанските школи в Истанбул, защото до тазгодишното състезание оставаха по-малко от два месеца, а той се “точел” да измести Кая и да го победи. Яне слушаше клюките и се усмихваше. Това, че двамата султански пехливани ги нямаше, му действаше много успокояващо. Направи така, че първите срещи да са кратки и бързи. Бореше се с Боляровия начин. Удряше пехливаните в земята, така че те повече не успяваха да се изправят. Така лесно стигна до последната среща и победи. Човекът извика “Евала” още преди да го удари в земята, докато го беше вдигнал във въздуха и Яне го постави внимателно. След това му метнаха дебело шиле на раменете. Така за Гергьовден агнето беше осигурено. За пръв път от толкова години Яне беше господар на себе си.
Токораз Memo
302
Ятаган и Меч
Вече два пъти ставаше победител на борбите на Четиридесетте извора. Такъв щеше да стане и онзи път, в който се намесиха Кая и Велко. След победата се зачуди накъде да поеме. Дали да се върне в Боляровия хан и да прегърне майка си, баща си, дядо си и баба си, или да отиде в Козбунар при Василка и да види двете деца? Или пък да се върне в Бачкьой? Зачуди се само за миг. Нямаше време, утре беше Гергьовден и хайдутите щяха да се съберат на чеверме на хайдушката поляна до Велковата дупка. Вече беше пратил Кара Тозю с агнето напред, за да подготви чевермето. Сотир беше тръгнал да събира кауците, а той трябваше веднага да тръгне към Станимака и после към Бачкьой.
На другия ден Яне пристигна на хайдушката поляна. Кара Тозю и Сотир бяха подучени от него да са готови на всичко. Повечето мъже все още го смятаха за убиец на Велко. Освен него, Кара Тозю и Сотир, бяха дошли още братята Шибил и Шабан и Кольо Майтапа, но другите двама ги нямаше.
- Къде е Васил Бумбара? - строго попита Яне.
Сотир отговори:
- Войводо, той отказа да дойде! Каза, че вече бил уморен и не искал цяло лято да разнася товари из планината.
- Ти предупреди ли го, че не е по желание?!