- Да, войводо, но той отказа. Каза, че е готов да умре, но няма да ти се подчини. Каза, че си убил Велко и че той ще се подчини на Велко, но не и на теб.
- Добре! - каза Яне и тежка сянка, като облак, легна на челото му.
- А Борю?
- Борю въобще не го открих. Хората казаха, че още като се стопил снега се запилял из планината и оттогава не се върнал.
- Войводо, какво ще правим, да попълним ли бройката на двамата? - попита Кара Тозю.
- Не! Не е нужно!
- А, ще ги накажем ли?
Яне не помръдна. Той вече беше взел решение. На другия ден Кара Тозю се зае с обучението на четниците. Яне не беше решил какво ще правят през лятото, но все щеше да измисли нещо. Преди всичко кауците трябваше да се подготвят. Яне влезе в пещерата. Тук, до камината, висеше една ортома. Велко го беше научил как да прави това оръжие. Сега той трябваше да отиде и лично да отмъсти за обидата, която Васил му беше нанесъл. Беше усетил, че всички очакват да стори това и ако не го направеше, кауците, които бяха сурови хора, щяха да го помислят за мекушав, страхлив и слаб, а никой не иска такъв човек да го командва и да повери живота си в ръцете му.
Ill том “Хайдут”
303
II глава “Бачкъой”
Яне откачи ортомата и я закачи на лявата си ръка. Преди да тръгне провери още веднъж оръжията си. Яхна мулето и повика Буря да го последва. Той тръгна към Добростан - последният дял на Родопите. Отначало мина покрай Чаушово. Борю Белята беше родом оттук. Разпита внимателно, но всички хора му казваха същото, което бяха казали преди това и на Сотир. После Яне мина през Орешец и се спусна към Горно Арбанаси. Тук щеше да се срещне с Васил Бумбара. Той много добре помнеше как бяха идвали дотук да го вземат. Вече не говореше с никого и никого не питаше. Слезе от мулето и го завърза за едно дърво, но така, че да може свободно да пасе. Отново провери оръжията си и ортомата. Повика Буря да го следва. Кучето щеше да му е от голяма помощ. Все още беше светло и той седна на земята, хапна малко сланина и хляб и се приготви. Когато се стъмни съвсем, се спусна към селото. Като яташка, къщата на Васил беше последната и най-близо до гората и планината. Така отзад, откъм планината, на Яне щеше да му бъде много лесно да влезе в двора на къщата.
Стигна до дувара. Направи знак на Буря да мълчи, а сам се покатери по една слива. Дървото не беше много дебело, но беше жилаво и го издържа. Дворът изглеждаше безлюден, а в къщата нямаше никаква светлина. Яне прескочи дувара. За съжаление трябваше да остави Буря отвън. Тя щеше да остане да го чака и да пази тила му. Скочи в двора и се опита да бъде тих и невидим. Като сянка се промъкна покрай стената. Хлъзна се незабележимо. Скоро стигна до вратата. Клекна и зачака. Ако някой го дебнеше, щеше да се изнерви и да се издаде. Той сам неведнъж беше дебнал Велко и знаеше колко е лошо, когато шумът спре и от преследвач се превърнеш в преследван. Преди това си контролирал ситуацията, а след това я изтърваш. Това е страшното, когато дебнеш. Тогава винаги този, който е по-малко търпелив, се издава. Остана дълго време така, но не долови никакъв шум. Изправи се, дръпна клупа на лявата си ръка и ортомата увисна на китката му. Тихо отвори вратата и влезе вътре. В този момент нещо скочи на гърба му. Яне замахна с ортомата назад. Беше ясно, че е нападение. Васил е бил предупреден. Чу се силен удар, а после още едни. Нещо тежко падна и се удари във вратата, като я затвори. Само за миг видя светлина и после силен гръм. Това беше изстрел. Някой стреля в него от непосредствена близост. Не усети болка. Не можеше да не е уцелен. Може би имаше още миг живот. Васил си беше взел помощник. Единият беше ударен с ортома в главата и сигурно вече беше мъртъв. Другият току що беше стрелял по него и все още се намираше отпред. Изборът беше само един - нямаше съмнение, че щеше да го убие. Яне не знаеше дали има достатъчно разстояние да го съсече с ятагана, затова извади кесиджийската кама. Тя вече беше отнела
Токораз Memo
304
Ятаган и Меч
живот и то на най-омразния човек. Острието беше пило от черната му кръв. Сега беше време за втората му жертва. Яне опита да замахне, но силна болка в корема го преряза. От това се опасяваше, да не умре преди да успее да отмъсти за себе си. Трябваше да го убие, само така можеше да умре достойно, като кесиджия. С последно усилие Яне скочи напред и заби камата в човека, който преди малко беше стрелял по него. После загуби самоконтрол и пред очите му причерня…
Осъзна, че лежи на дървен под. Изправи се. Вратата трябваше да е някъде зад него. Опита да отвори, но нещо му пречеше. Ритна тежкото тяло. Сети се, че го беше ударил с ортома в главата. Сигурно беше мъртъв. Отвори вратата. Ризата на корема му беше в кръв. Не можеше вече да прескочи дувара, затова мина през вратата, обиколи двора на къщата от външната страна. Буря все така го чакаше, до сливовото дърво. Яне я потупа по главата. Беше ранен. Сега най-важното беше да бърза. Още беше тъмно. Накъде да поеме? Към планината беше стръмно и дори и да се скриеше, какво щеше да прави там? И тогава реши да тръгне към Козбунар. Там беше Василка, тя можеше да му помогне. Лесно намери мулето, яхна го и бързо излезе на пътя, а след това го пришпори. Яко беше животното и много издръжливо. Ако бързаше много, утре до обед щеше да е при Василка. Стигна в Козбунар още на разсъмване, но мулето беше на предела да силите си. Все пак между него и себе си, Яне избра себе си. Животното оживя само благодарение на грижите на старата жена. Тя го подсуши и напои, а освен това му даде да яде някакви специални треви. Буря също беше уморена. Тя рухна още щом премина прага на къщата, плъхтеше и не можеше да помръдне. Старицата огледа раната. Това беше само одраскване. Дори оловото не беше останало в него. Въпреки шегите на старата жена, много го болеше. Най-лошото беше, че не можеше да се обръща сам в леглото. Двете ангелчета чуруликаха около него и много го радваха. Особено по-малката много си играеше с него и Яне я закачаше. Постоянно една сянка се спускаше над него, когато ги погледнеше. “Коя от тях беше дете на Велко и коя на Ге-орги? Коя Георги беше решил да убие и коя, според него, щеше да наследи цялото богатство на Вълчан?” - непрекъснато се питаше Яне. Опитваше се да премахне тази черна сянка и да забрави. Децата нямаха никаква вина за действията на бащите си. Опитваше се да приема и двете еднакво. Едва тогава успяваше да сс засмее. Лошото беше, че когато се засмееше, много го болеше. Божура беше много по-сериозна. Тя вече се държеше като малка жена и като че ли съзнаваше, чс Яне е мъж и имаше някакъв свян към него. Тя подхождаше много повече да е на Георги, а може би бе на Велко?